Уолтър Скот - Кенилуърт

Графиня Рътланд, която се бе осмелила да се приближи до тях повече от останалите, по-късно твърдеше, че дори е забелязала сълзи в очите на Елизабет и руменина по страните й. „Това не е всичко обаче — бе додала графинята. — Тя наведе глава, за да не срещне погледа ми, тя, която не би свела очи дори пред лъв!“

Напълно ясно е до какво заключение можеха да доведат тези наблюдения, а трябва да се признае, че то не би било съвсем безпочвено. Един разговор насаме между двама души от различен пол често може да реши съдбата им, приемайки понякога неочакван и за самите тях обрат. Приятният разговор постепенно преминава в ухажване, а ухажването — в любовни излияния. В такива мигове и благородникът, и овчарят казват повече, отколкото са мислили предварително да кажат, а кралицата като обикновено селско момиче слуша по-дълго, отколкото позволява приличието.

През това време в двора цвилеха коне и хапеха от нетърпение юздите си, лаеха сюрии кучета, а пазачите на парка и ловците се оплакваха, че е паднала роса и преследването на дивеча ще бъде по-трудно. Лестър обаче бе започнал съвсем друг вид лов или по-точно — бе се увлякъл в него, без да бе мислил предварително за това, като страстен ловец, който се втурва след кучетата, които случайно са пресекли пътя му, преследвайки дивеч. Кралицата — умна и красива жена, гордостта на Англия, надеждата на Франция и Холандия и страшилището за Испания — слушаше по-благосклонно от всеки друг път неговите изискани ласкателства, които тъй много обичаше да й се отправят. Подбуждан от суетност или от честолюбие — а може би и от двете заедно, — графът ставаше все по-красноречив, за да заговори накрая с езика на истинската любов.

— Не, Дъдли — каза Елизабет и гласът й затрепера. — Аз трябва да бъда майка на моя народ. Веригите, които създават щастието на обикновената девойка, са забранени за нейната господарка. Не, Лестър, не казвайте нито дума повече. Ако имах свободата да избирам щастието си като другите, тогава, наистина… Това обаче не е възможно, не е възможно. Отложете с половин час лова, милорд, и ме оставете сама, моля ви!

— Да ви оставя сама! — извика Лестър. — Значи, моето безумие ви е оскърбило?

— Не става дума за оскърбление, Лестър — отвърна бързо кралицата, — но това наистина е безумие и то не трябва да се повтаря. Сега вървете, но не се отдалечавайте много и нека никой не ме безпокои.

Лестър я изслуша, поклони се ниско и замислен и унил, се оттегли. Известно време кралицата остана на мястото си, загледана след него, после прошепна: „Ако това беше възможно, ако само беше възможно! Не, не, Елизабет трябва да бъде съпруга и майка само на Англия.“

В този миг кралицата дочу нечии стъпки и в желанието си да избегне срещата, влезе в същата изкуствена пещера, където се бе укрила нейната злочеста, но все пак по-щастлива съперница.

Елизабет Английска имаше корав и решителен характер и въпреки че бе развълнувана от разговора, който сама току-що бе прекъснала, успя бързо да се овладее. Чувствата й приличаха на древните паметници на друидите, които хората наричат люлеещи се камъни 154 154 Става дума за грамадни каменни блокове от естествен произход, които се раздвижват при най-лекото докосване, но трудно могат да бъдат съборени. В Корнуол и в други западни райони на Англия има много такива каменни блокове, които келтските жреци — друидите, смятали за свещени. — малкият Купидон можеше да ги залюлее с един пръст, но дори силата на Херкулес не бе в състояние да наруши равновесието им. Ето защо достатъчно й бе да направи няколко бавни крачки до средата на пещерата, за да си възвърне самообладанието и лицето й да придобие характерния си властен израз.

Изведнъж кралицата забеляза, че зад една алабастрова колона край прозрачния басейн на фонтана седи неподвижно и безмълвно някаква жена. Запозната добре с класическите автори, Елизабет веднага си спомни историята на Нума и Етерна 155 155 Легендарният цар на древния Рим използувал при създаване на законите съветите на нимфата Егерия. и си помисли, че някакъв италиански скулптор е изваял тук нимфата, благодарение на чиито внушения са били създадени законите на Рим. Когато приближи още малко обаче, тя се усъмни дали действително е видяла статуя или същество от плът и кръв. Нещастната Еми наистина стоеше като вцепенена от колебанието между горещото желание да сподели с една жена своите мъки и страха от приближаващата към нея внушителна фигура. Никога преди това не беше виждала Елизабет, но веднага се досети, че това е тя. Еми бе станала от пейката с намерението да заговори дамата, която тъй навременно — както й се стори в първия момент — бе влязла в пещерата. Изведнъж обаче тя си спомни какъв страх изпитваше Лестър при мисълта, че кралицата би могла да научи за брака им, и понеже все повече се убеждаваше, че пред нея стои самата Елизабет, остана като закована на мястото си. Главата и ръцете й бяха съвършено неподвижни, а страните й — бледи като алабастровата колона, до която бе застанала. Копринената й синьозеленикава дреха, която едва се забелязваше на слабата светлина, приличаше на туника на гръцка нимфа. Ето защо не беше чудно, че като гледаше безкръвното лице и застиналия поглед на Еми, кралицата я взе за статуя.