Уолтър Скот - Кенилуърт

През това време Лорънс и Ламборн се въргаляха по пода, вкопчени здраво един в друг. За щастие нито един от двамата не успяваше да извади кинжала си. Все пак Лорънс издебна удобен момент и удари Ламборн по лицето с тежките си ключове. Майкъл не остана назад и така жестоко стисна Лорънс за гърлото, че от устата и носа на тъмничаря рукна кръв. Когато един майордом, привлечен от шума на боя, влезе в стаята и с мъка раздели окървавените побойници, те представляваха отвратителна гледка.

— Чумата да ви тръшне и двамата, особено тебе, Ламборн! — каза доброжелателният посредник. — За какъв дявол сте се счепкали и се търкаляте по пода като кучета пред касапница?

Намесата на трето лице поотрезви малко Ламборн; той се изправи на крака и изоставяйки обичайната си дързост, отговори:

— Сбихме се заради момиче, щом искаш да знаеш.

— Заради момиче! А къде е то? — попита майордомът.

— Сигурно се е измъкнало — отвърна Ламборн, като оглеждаше стаята, — ако Лорънс не го е глътнал. В гадния му търбух са попаднали толкова много злочести девойки и нещастни сираци, колкото и в търбуха на великана от легендите за крал Артур. Той ги поглъща цели — и тялото, и душата, и имуществото им едновременно — и това е любимата му храна.

— Хайде, хайде, стига си дрънкал — обади се Лорънс, надигайки се тромаво от пода. — Аз съм държал под ключ много по-свестни хора от тебе, мистър Майкъл Ламборн, а и ти рано или късно ще попаднеш при мен. Нахалната ти мутра няма вечно да спасява краката ти от прангите и жалкото ти гърло от кълчищеното въже.

Лорънс още не бе успял да доизрече всичко, когато Ламборн отново се хвърли към него.

— Хайде, стига — извика майордомът, — не започвайте пак, защото ще извикам мистър Варни, тоест сър Ричард! Ей сега го видях да минава през двора, а той бързо ще ви усмири и двамата.

— Наистина ли го видя? — уплашено попита Ламборн и грабна легена и каната, които съзря в стаята. — Тогава спасението е само във водата! Снощи се канех да се разделя завинаги с нея, когато в ролята на Орион плавах в езерото като коркова тапа в бъчва с ферментираща бира.

При тези думи той се зае да заличава от лицето и ръцете си следите от боя и да оправя дрехите си.

— Какво си му направил? — тихо попита майордомът, обръщайки се към тъмничаря. — Лицето му е страшно подуто.

— Само го пернах с ключовете, а това е прекалено голяма чест за такава гадна муцуна. Никой няма право да обижда и да оскърбява моите затворници. Те са моите скъпоценности и затова аз си ги затварям в сигурна касетка. Престанете да плачете, госпожо… Ама чакайте бе, преди малко тука имаше жена!

— Струва ми се, че всички сте се побъркали тази сутрин — каза майордомът. — Не видях никаква жена тук, пък и никакъв мъж, а само две говеда, които се търкаляха по пода.

— В такъв случай свършено е с мен! — извика тъмничарят.

— Свършено е с тъмницата — край! Свършено е с Кенилуъртската тъмница, най-здравата тъмница оттук до шотландската граница — продължаваше жално да нарежда той. — Рицари, графове и крале можеха да спят тук така сигурно затворени, все едно, че са в лондонската кула. Свърши се с тъмницата, затворниците избягаха, а тъмничаря може да го обесят.

С тия думи той се прибра в стаичката си — да продължи вайкането си или пък да се наспи и да изтрезнее. Ламборн и майордомът за свой късмет тръгнаха веднага след него, тъй като тъмничарят по навик се канеше да завърти ключа след себе си и ако те не бяха достатъчно близо да го възпрат, щяха да имат удоволствието да останат затворени в същата кула, от която току-що бе избягала графинята.

Излязла на свобода, нещастната жена се втурна, както казахме вече, към градината. От прозорците на кулата Мървин тя бе видяла този богато украсен кът на парка и при бягството си реши, че сред многобройните беседки, фонтани, статуи и изкуствени пещери би могла най-сигурно да намери убежище и да се укрива там, докато й се отдаде случай да се обърне към някой покровител, на когото да се довери доколкото може, и чрез неговата помощ да се срещне със съпруга си.

„Дано попадна на моя придружител, за да разбера дали е предал писмото — мислеше тя. — Ах, ако можех сега да срещна Тресилиан! Бих се доверила на неговата честност и бих му открила тайната си с риск да предизвикам гнева на Дъдли само за да избягна нови оскърбления от страна на разпасаната прислуга. Не, не се осмелявам повече да влизам в затворени стаи. Ще стоя тук и ще наблюдавам. Сред толкова хора все ще се намери някой с добро сърце, който да ме разбере и да ме съжали.“