Уолтър Скот - Кенилуърт

В градината наистина влизаха и се разхождаха много хора, но всички вървяха на групи от по четирима-петима души и весело приказваха и се смееха.

Избраното от Еми убежище й даваше възможност да остане незабелязана. Достатъчно беше само да стои в най-вътрешната част на изкуствената пещера, украсена с грубо одялани каменни статуи, покрити с мъх пейки и малък фонтан. Тук тя имаше възможност да се укрие добре и да чака, докато любопитството доведе в това романтично кътче някой самотно скитащ се човек, пред когото би могла да се появи. Докато очакваше такъв случай, тя погледна в прозрачния басейн на безшумния фонтан и остана потресена от отражението си, което съзря в неговата огледална повърхност. В миг тя изпита съмнение дали някоя дама — защото Еми разчиташе главно на съчувствието на жените — би пожелала изобщо да заговори с такава съмнителна личност — толкова невзрачна и грозна се видя тя. Разсъждавайки като жена, за която външният вид — независимо от обстоятелствата — е най-важното нещо, и като красавица, която разчита на своето очарование, Еми свали пътния си плащ и качулката и ги остави до себе си, за да са й под ръка и да ги навлече веднага, в случай че някой влезеше в пещерата, страхувайки се най-вече от неочакваната поява на Варни или Ламборн. Под плаща си тя носеше театрален костюм, с който можеше да мине за една от участничките в предстоящото представление. Уейланд я бе снабдил с този костюм на втория ден от тяхното пътуване, след като бе разбрал вече от опита на предишния ден колко удобно бе да се представят за артисти. Басейнът на фонтана, който можеше да служи едновременно и за огледало, и за умивалник, даде възможност на Еми горе-долу да приведе в порядък тоалета си. После тя взе в ръка ковчежето със скъпоценностите си, на които разчиташе в сегашното си положение, оттегли се в най-тъмния и уединен ъгъл на пещерата и седна на една пейка в очакване съдбата да й изпрати закрилник или каквато и да е възможност за спасение.

В това паметно утро първа от всички участници в предстоящия лов излезе от покоите си, облечена в ловен костюм, височайшата особа, заради която бяха подготвени всички тези забавления — английската кралица-девственица. Не знам дали случайно или от учтивост към господарката, която го удостояваше с такава висока почит, но тя едва бе престъпила прага на стаята си, когато пред нея се появи Лестър и й предложи, докато завършат приготовленията за лова, да разгледа градината и парковете, които тя съединяваше с двора на замъка.

По време на тази приятна разходка графът често подкрепяше кралицата, когато широките стъпала — най-разпространената по онова време украса на градините — ги отвеждаха от една тераса до друга, от една цветна леха до следващата. Разбрали, че кралицата няма нужда от помощта им, придворните дами — може би от благоразумие, а може би от неизреченото желание и към тях да се отнасят така при подобни обстоятелства — я следваха отдалеч. Така, без да я изпускат нито за миг от погледа си, те не пречеха на разговора на Елизабет с графа, който беше за нея не само любезен домакин, но и най-довереният, най-уважаваният и най-обичаният слуга, и се задоволяваха с това да се възхищават от разстояние на тази великолепна двойка, която бе сменила сега дворцовите тоалети с не по-малко прекрасни ловни костюми.

Дрехата на Елизабет, направена от бледосиня коприна, гарнирана със сребърна дантела и обточена със сребърен ширит, приличаше на дрехите на древните амазонки и далеч повече отиваше на нейния висок ръст и на величествената й осанка, отколкото обикновеното й женско облекло, тъй като съзнанието за положението, което заемаше, и дългогодишният навик да заповядва бяха направили маниерите й прекалено мъжки. Тъмнозеленият ловен костюм на Лестър, богато обшит със злато и украсен с великолепен презраменен ремък, на който вместо шпага висяха рог и ловджийски нож, му стоеше великолепно, както впрочем и всяка друга негова одежда. Прекрасно сложената му фигура и величествена осанка му даваха това преимущество, че каквато и дреха да облечеше — ловна, дворцова или военна, — тя му прилягаше тъй, сякаш той бе създаден тъкмо за нея.

До нас не стигнаха подробности от разговора на Елизабет с нейния фаворит, но онези, които ги наблюдаваха отдалеч (а всички знаят колко зорки са очите на придворните дами и кавалери), забелязаха известна неувереност в движенията на кралицата и нежност в погледа, които не й бяха присъщи. Крачката й бе не само бавна, но и нервна — нещо необичайно за действената й натура; очите й бяха сведени надолу и се долавяше плахото й желание да се отдръпне от своя кавалер, което при жените често е плод на усилие да се прикрие тъкмо противоположно чувство.