Уолтър Скот - Кенилуърт

— Граф Лестър знае всичко.

— Граф Лестър! — извика безкрайно изненадана Елизабет. — Граф Лестър! — повтори тя, задъхана от гняв. — Слушай, жено, ти си подучена от някого и се опитваш да го оклеветиш. Подкупена си, за да очерниш най-благородния лорд и най-честния човек в Англия! Колкото и близък и скъп да ни е той обаче, ние ще те изслушаме в негово присъствие. Ела с мен! Веднага ела е мен!

Еми се отдръпна ужасена, но вбесената кралица прие това само като доказателство за вината й. Елизабет бързо се приближи до нея, хвана я за ръката и с големи крачки тръгна към изхода на пещерата, а сетне и по главната алея на градината, като продължаваше да държи за ръката уплашената и едва успяваща да я следва графиня.

В този момент Лестър стоеше заобиколен от група придворни, събрани под аркадата, с която завършваше алеята, за да дочакат нареждането на нейно величество за започване на лова. Не е трудно да си представим учудването им, когато видяха Елизабет да се приближава не с обичайната си величествена и бавна походка, а почти тичешком. Те дори не успяха да се съвземат от изненадата, когато тя беше вече сред тях. Страх изпълни сърцата им, като видяха, че лицето на кралицата пламти от гняв и възбуда, че прическата й е развалена, а очите й блестят така, сякаш вътре в нея бе оживял страшният дух на Хенри VIII. Не по-малко впечатление им направи и бледата, отслабнала, полупримряла, но все пак хубава жена, която кралицата държеше с едната си ръка, а с другата пъдеше заобиколилите я придворни дами и кавалери, които решиха, че тя неочаквано се е побъркала.

— Къде е Лестър? — попита тя и гласът й порази всички. — Елате насам, лорд Лестър!

Ако в безоблачен летен ден, когато всичко сияе от светлина и радост, от ясното синьо небе внезапно изтрещи гръм и земята се разтвори пред самите крака на безгрижния пътник, той не би се изненадал и уплашил дори и наполовина от зейналата пред него пропаст, както се изненада и уплаши Лестър от неочакваната картина, която видя. Само преди миг той слушаше прозрачни намеци и едва прикрити поздравления за изключителната благосклонност на кралицата, така очевидно проявена при разговора им тази сутрин, и се шегуваше дипломатично, правейки се, че не ги разбира. Повечето от придворните бяха убедени, че от равен по ранг той скоро ще се превърне в техен господар. И тъкмо сега, когато сдържаната, но самодоволна усмивка, с която той посрещаше ласкателните намеци, още не бе изчезнала от устните му, вбесената Елизабет се втурна сред тях. Като поддържаше без видимо усилие с едната си ръка неговата бледа и измъчена жена, а с другата сочеше помръкналото й лице, кралицата попита с глас, който прозвуча в ушите на изумените придворни като тръбния зов в деня на страшния съд:

— Познаваш ли тази жена?

И както грешниците, чули тръбния зов, призовават планините да се съборят върху тях, така и Лестър пожела от цялата си душа внушителната арка, издигната от неговото тщеславие, да рухне и да го погребе под развалините си. Всичко обаче си стоеше здраво на мястото — и зъбчатите стени, и сводовете, — само горкият господар на замъка, притиснат сякаш от невидима тежест към земята, падна на колене пред краката на Елизабет и допря чело до мраморните плочи.

— Лестър — каза Елизабет с глас, който трепереше от гняв, — ако установя, че си замислял против мен — твоята прекалено снизходителна и безкрайно доверчива към теб господарка — долна и безсъвестна измама, а твоето смущение явно потвърждава това, кълна се във всичко свято, че главата ти ще падне като главата на твоя баща.

Лестър имаше пълно съзнание за вината си, но гордостта му помогна да се овладее. Той вдигна бавно глава, лицето му потъмня от борещите се в него чувства, но отвърна спокойно:

— Главата ми може да падне само след присъдата на перовете. Аз ще се обърна към тях за справедливост, а не към господарката, която така ми се отплаща за моята вярна служба.

— Какво е това, милорди? — извика Елизабет, като огледа присъствуващите. — Доколкото разбираме, на нас ни се отговаря с открито неподчинение в замъка, който ние сами подарихме на този горделивец! Лорд Шрусбъри, вие сте маршал на Англия, арестувайте го за държавна измяна!

— Кого имате пред вид, ваше величество? — попита изненаданият Шрусбъри, понеже едва сега се бе присъединил към групата на вцепенените придворни.

— Кого друг бих могла да имам пред вид освен предателя Дъдли, граф Лестър! Братовчеде Хънсдън, повикайте вашия отряд телохранители и незабавно го поставете под стража. Побързайте, негодници, аз заповядвам!