Уолтър Скот - Кенилуърт

— Лорд Хънсдън е прав — каза тя. — Той наистина е прекалено грубовата дойка за такова нежно дете.

— Лорд Хънсдън, позволявам си да кажа това не за да омаловажа неговите качества — обади се настоятелят на катедралата „Свети Асафий“, — се изразява прекалено свободно и понякога вмъква в приказките си такива страшни и кощунствени проклятия, каквито би могъл да употреби само един езичник или папист.

— Това е в кръвта му, господин настоятел — отвърна Елизабет, като се обърна рязко към преподобния отец. — И мен може да обвините в подобна избухливост. Отличителна черта на рода Болейн е горещата кръв и откровеното слово. Те бързат да кажат това, което мислят, без да подбират думите си. И аз се надявам — вярвам, че в това няма нищо грешно, — че тази кръв не е изстинала много от смесването си с кръвта на Тюдорите.

При последните си думи тя се усмихна любезно и крадешком погледна към Лестър, опитвайки се да срещне погледа му. Беше започнала да мисли вече, че се е увлякла прекалено много и е изказала неоснователно подозрение към него.

Кралицата обаче не прочете в очите на графа готовност да приеме предложеното помирение. С мъчително и закъсняло разкаяние той гледаше след току-що отведената от Хънсдън нещастна жена. После Лестър сведе очи към земята с израз (поне така се стори на Елизабет) не на виновен, а на несправедливо обиден човек. Тя сърдито му даде гръб и се обърна към Варни:

— Говорете, сър Ричард, и ни обяснете тези гатанки. Вие поне още не сте загубили ум и дар слово — нещо, което напразно търсим у другите.

Тя отново погледна възмутено към Лестър, а хитрият и находчив Варни побърза да изложи своята версия.

— Проницателният поглед на ваше величество — каза той — вече е определил тежката болест на моята пламенно обичана жена. Аз не можех да позволя тази болест да бъде посочена в свидетелството на нейния лекар. Опитах се да скрия това, което се разкри сега по такъв позорен начин.

— Значи, тя е побъркана? — попита кралицата. — Аз и не се съмнявах в това, защото цялото й поведение говори за безумие. Намерих я свряна в ъгъла на една изкуствена пещера и всяка дума, която измъквах от устата й едва ли не с клещи, тя вземаше обратно или се отричаше от нея. Как обаче е попаднала тук? Защо не я държите под сигурен надзор?

— Милостива господарко — отвърна Варни, — почтеният джентълмен, в чиито ръце я бях оставил, мистър Антъни Фостър, току-що пристигна, след като е препускал с всички сили, за да ми съобщи за нейното бягство. Тя е успяла да го осъществи с хитрост, присъща на мнозина страдащи от тази болест. Фостър е тук наблизо и би могъл подробно да разкаже на ваша светлост за всичко.

— Ще оставим това за друг път — каза кралицата. — И все пак, сър Ричард, ние не завиждаме на семейното ви щастие. Вашата жена ви обижда твърде жестоко и дори само появата ви е достатъчна, за да я доведе почти до припадък.

— Това е само една от проявите на нейната болест, ваше величество — отговори Варни. — По време на припадък болните от тази болест мразят най-силно ония, които при нормални обстоятелства считат за най-близки и най-скъпи.

— Слушала съм за такова нещо и затова ви вярвам — каза кралицата.

— В такъв случай, господарко, моля ви се, наредете да предадат отново моята нещастна жена в ръцете на нейните близки.

Лестър трепна, но с върховно усилие на волята си успя да се овладее, а кралицата отвърна рязко:

— Вие май бързате прекалено много, сър Ричард. Ние първо ще чуем мнението на нашия лекар Мастърс за здравето и душевното състояние на тази дама, а сетне ще решим как да постъпим. При всички случаи вие ще получите разрешение да се видите с нея и ако се окаже, че между вас е станала обикновена семейна кавга, каквито често стават дори между обичащи се съпрузи, надяваме се, че ще успеете да уредите всичко и да спасите нашия двор от скандали, а нас — от тревоги.

Варни се поклони ниско и не каза нито дума повече. Елизабет отново погледна към Лестър и с благосклонност, зад която можеше да се крие само нежност, рече:

— Както казва един италиански поет, раздорът намира път и към тихата манастирска обител, и към тесния семеен кръг. Страхувам се, че нито вратите, нито стражите са могли или ще могат някога да предпазят нашия двор от него. Лорд Лестър, вие сте оскърбен от нас, но и ние също имаме основания да се считаме оскърбени. Ние обаче вземаме лъвския пай от вината и ви прощаваме първи.

Лестър се опита да прогони от лицето си мрачния израз, но тревогата бе пуснала твърде дълбоки корени в сърцето му, за да може така бързо да си възвърне спокойствието и безгрижието. Все пак той намери сили в себе си и с подходящи за случая изрази каза, че е лишен от щастието да прощава, тъй като тази, която му заповядва да направи това, не е извършила и не е могла да извърши никаква несправедливост към него.