Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

— Къде е гробът на твоя син? — внезапно попита той.

Никола д’Амико потрепна от изненада. От деня на нещастието, както го наричаше той, не бе имал случай да спомене името на Мазино. Сякаш никога не бе имал син или го беше забравил завинаги. Погледна дон Анджелино и усети, че очите му са се изпълнили със сълзи, тъй като погледът му постепенно се замъгляваше. Вдигна ръка и посочи в неопределена посока, някъде отвъд дърветата.

— Иди при него — каза му старецът. — Мазино беше добро момче.

Видя го да тръгва след кратък миг на колебание и седна върху мраморната плоча. Когато д’Амико се върна, го завари все още да седи облакътен на коленете си, подпрял глава с две ръце. Излязоха от гробището. Когато се качваха в автомобила, дон Анджелино наруши мълчанието:

— Искам тази нощ в имението да направим събрание с всички фамилии, които все още са на наша страна.

Сякаш в един-единствен миг се бе възвърнала цялата му властна осанка.

Д’Амико кимна замислено.

— Строежите още ли са замразени? — попита дон Анджелино.

— Не. Навсякъде работата бе възстановена.

— Включително и на парцела, който принадлежеше на сина ми ли? — Гласът му потрепери от вълнение.

— Струва ми се, че там също работят — отвърна Никола д’Амико и наведе глава.

Откакто Ардицоне беше убил вдовицата на Стефано и беше заграбил земята й, главната цел на дон Анджелино беше да блокира строителството върху този терен, който му принадлежеше. Затова бе организирал нападенията върху обектите на Билечи и беше взривил немалко тротил навсякъде, където противниците му се опитваха да издигнат камък върху камък. Ардицоне го беше разбрал и не посмя да вкара булдозерите в това място, което не му принадлежеше. Знамето му, забито на тази строителна площадка, щеше да ознаменува пълното поражение на дон Анджелино и да го обрече на позор.

Едва сега, виждайки лицето на стареца да почервенява от гняв, Никола д’Амико си даде сметка за това.

— Простете ми, дон Анджелино — прошепна той. — Не биваше да допускам това дори и с цената на живота си.

— Би трябвало да поискаш прошка от онези, които умряха за тази земя — отвърна старецът и в дрезгавината на гласа му прозвуча особена дълбочина. — Откарай ме там. Искам един по един да ги погледна в лицата.

Колата се понесе по асфалтовата лента на околовръстното шосе. Нито един от двамата нямаше желание да говори. Дон Анджелино погледна стария си consigliori, който шофираше до него. Защо не му бе казал веднага, че са започнали строителство върху земята, заради която бяха убили сина му? Сега погребваха под цимента всичко онова, което беше останало от честта му, и засипваха под спомена за мъртвите авторитета и дори името на фамилията. Това решение не можеше да принадлежи на д’Иполито и дон Емилио Гризанти едва ли щеше да даде своето съгласие, ако малко по малко не бяха измъкнали властта от ръцете му и не го бяха изпратили да угасне далече на север в изгнание. Това решение бе взето от други хора, може би същите като Гризанти, но все едно, някой го беше направил възможно. Помисли си за проклетите мръсни дела на Лучано и разбра до каква степен онези там го бяха променили, след като бяха успели да го убедят, че едно парче земя е само парче земя и не си струва да се воюва за него. Не, той нямаше да се остави постепенно да затъне в позора, дори ако трябваше да взриви целия град и себе си заедно с него.

Д’Амико отби вдясно и спря до една чешма. Първи слезе дон Анджелино. Заслизаха по един тесен черен път, в който камионите и булдозерите бяха оставили дълбоки коловози. Всичко наоколо бе разрушено. Там, където някога имаше ливада и беше расла трева, сега зееха дълбоки изкопи, из които пъплеха булдозери с оглушителен вой.

Никой от работниците не им обърна внимание, докато се провираха между купищата пръст. Между бездънните ровове и дългата стрела на крана, изправила се високо в небето, всичко наоколо придобиваше чудовищни размери. Единствено хората изглеждаха безкрайно малки, сякаш не бяха работници, а легиони от роби, които се трудеха на това място, за да издигнат египетска пирамида.

Най-сетне видя къщата, или по-скоро онова, което все още беше останало от нея, видя големите празни очи на местата на прозорците, огромния метален топуз, който политаше от крана, забиваше се като гонг в стените и ги разпиляваше на хиляди парчета, видя и фадромите, които загребваха руините и ги издигаха нагоре сред облаци прах. И сякаш след като го бе заслепил с тази гледка, някой започна да го удря с остър свредел в гърдите. Нададе нечовешки вик и политна надолу по насипа, без дори да разбере откъде бяха дошли изстрелите. Докато тялото му се премяташе по чакъла, един куршум изсвистя над главата му и до слуха му достигна викът на д’Амико, който веднага затихна в сподавен хрип. Чу нов изстрел и разбра, че това беше краят на стария му приятел, който щеше да бъде погребан заедно с него под пирамидата.