Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

Беше му се обадил д’Амико и му бе казал за Ардицоне и за това, че Лука отказва да замине, тъй като не признава ничия друга воля освен неговата. Тези думи отново го бяха убедили, че животът му не е минал напразно, след като бе успял да не принадлежи само на себе си. Никола д’Амико се приближи и го прегърна.

— Как е Лука? — попита дон Анджелино.

— По-добре. Раната не е опасна — отвърна д’Амико. Все още никой не му беше казал, че няколко часа по-рано Лука беше изнесен от хотела. Дори и в най-черните си мисли не би могъл да си представи, че трупът му, допълнен с още няколко рани, беше подхвърлен на полицейските кучета, които вече от няколко дни претърсваха планината.

— А Лучано? — отново попита дон Анджелино.

— Замина си вчера. Каза, че всички ни очакват нови неща и че ще дойде човек от Ню Йорк. Може да е Франк Палацоло, а може и да е някой друг.

Отправиха се към изхода и д’Амико трябваше да забави крачка, за да не оставя зад себе си дон Анджелино, който ходеше бавно. Предаде му онова, което бе казал Лучано за съдбата на фамилията на дон Сантино Билечи, и му каза, че Ардицоне е останал без наследници. Гризанти бяха поверили делата си в ръцете на някакъв си д’Иполито, който бе нещо като администратор на фамилията. След смъртта на Тото Гризанти братята му не бяха предприели ответен удар, тъй като Лучано вероятно им бе дал някакви обещания.

— Лучано не е трябвало да се забърква в тази история — каза дон Анджелино. — Той е мой син и нищо повече.

— А според мен и хората от Ню Йорк няма какво да се бъркат — допълни Никола д’Амико.

— Те искат да си продават своята стока и си гледат своите интереси. По-скоро Лучано не си е на мястото. Мислех си, че синът ми е по-друг човек — каза дон Анджелино, но в гласа му не прозвуча никаква горчива нотка.

Качиха се в колата и Никола д’Амико седна зад волана.

— Вкъщи ли отиваме? — попита той.

— Не веднага. Първо искам да видя гроба на Масимо.

Д’Амико не каза нищо. Бавно потегли и се отправи към гробището.

През целия ден си бе задавал въпроса каква полза има от завръщането на дон Анджелино в Палермо и до каква степен би успял да поеме в свои ръце последните събития, до които се бе стигнало без негово знание. Опита се да си представи как ли би реагирал, ако се озовеше в задънена улица, и как би приел неуспеха си, в случай че Гризанти откажеха да се споразумеят с него. Внезапно тези мисли му се сториха оскърбителни и се засрами от себе си, сякаш беше извършил предателство. Беше живял цели четиридесет години до този човек, с когото си приличаха толкова много, и макар че никога досега не го беше виждал в такова драматично, дори безизходно положение, знаеше, че дори и през ум не бива да му минават каквито и да е съмнения. Дон Анджелино беше и продължаваше да е техният Голям баща и онези, които се опитваха да изтръгнат властта от ръцете му, щяха да съжаляват.

На два пъти попаднаха на задръствания и бяха принудени да спрат, но дон Анджелино, вместо да се ядоса, изглеждаше по-скоро доволен.

— Колко много коли! — по едно време възкликна той. — Палермо наистина става голям град.

— На хората им липсва дисциплина — отвърна Никола д’Амико и дон Анджелино повтори думите му, без да се откъсва от мислите си:

— Точно така, на хората им липсва дисциплина.

Никой от двамата не каза нито дума повече, докато не стигнаха до гробището. Когато ги видя, пазачът Кукуруло спря изненадан, подпря върху бастуна стоте си кила и сне шапката си, мърморейки нещо, което, изглежда, бе поздрав.

Двамата мъже тръгнаха по малката алея между кипарисите и спряха пред един бял гроб. Вдясно от него се издигаше голям параклис, декориран като манастирски храм. Дон Анджелино го погледна с раздразнение. Винаги се бе отвращавал от подобни паметници и от самата мисъл, че човек би могъл да си издейства от мъртвите онази почит и онзи авторитет, които не е успял да спечели сред живите. Мисълта да си построи семейна гробница му се струваше егоистична, сякаш в нея виждаше някакво желание на всяка цена да се издигне над хората, които му бяха служили приживе. Никой не беше оставил свежи цветя върху мраморната плоча. Прочете имената на Стефано и Масимо и погледна портретите им. Поднесе ръка към устните си и я прокара върху лицата на синовете си.

Едно момче спря до тях и им предложи кофа вода. Никола д’Амико му даде петстотин лири и остави кофата в краката на дон Анджелино. Не можеше да си позволи повече от това и да му отнеме правото на този елементарен християнски жест. Дон Анджелино се наведе, извади изсъхналите цветя и смени водата във вазата, след което се изправи, скръсти ръце на гърба си и се загледа пред себе си.