Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

Беше много напрегнат и нервен, за да седне да пише, но не бе в състояние да стои чак до сутринта със скръстени ръце. Ако пък решеше да си легне, нямаше да заспи.

В един момент му дойде наум да отиде в спалнята и да разкаже всичко на Рита. Може би все още беше будна, ако ли не, щеше да я събуди. Тъкмо се канеше да стане, когато го спря споменът за последните думи на непознатия информатор: „Този, който знае малко неща, е мъдър човек, а онзи, който знае много, е опасен.“ Тези думи бяха нещо много повече от обикновена заплаха. Не, по-добре щеше да бъде да не казва нищо на Рита. Щеше да се изплаши, нищо чудно и да се разплачеше, но все едно, нищо нямаше да разбере. Почувства, че жена му имаше право, когато бе казала, че ако преди години са му пощадили живота, едва ли би извадил същия късмет за втори път. Още повече, че в случая и дума не можеше да става за късмет. Дон Анджелино и другите като него бяха в състояние да спазват нравилата на играта и никога не стреляха по журналисти, нито пък по полицаи, ала хората като Ардицоне и компанията му пет пари не даваха за правилата, иначе едва ли щяха да убият бременна жена, държейки й главата в мивка, напълнена с вода. Те бяха способни да стрелят по всеки, не изпитваха респект към никого, още по-малко към онези, които се опитваха да вършат работата си. Бе настъпил моментът да се изясни със собствената си съвест. Сега в ръцете си държеше истината. Цял живот бе мечтал за този миг и нямаше намерение да го проиграва с някакво си анонимно писмо до прокуратурата. Стореше ли това, никога нямаше да си го прости. Да не говорим, че тези хора навярно имаха приятели навсякъде… Каза си, че журналистът работи именно заради тези моменти, иначе е „по-добре да дращи по стените“. Това бе научил преди много години. Взе бутилката и отпи една глътка. Излезе на балкона, вдъхна нощния въздух и се почувства по-добре. Мина му през ума, че не е лошо да се посъветва с адвокат. Слава богу, имаше такъв човек, на когото можеше да се довери. Върна се в стаята и потърси номера му в тефтера си. Дори и да го събудеше, той нямаше да му се разсърди. Адвокатът обаче не закъсня да вдигне слушалката.

— Ало, обажда ти се Паскуале, Паскуале Никозия.

— Какво се е случило — попита го приятелят му с пресипнал глас от многото изпушени цигари.

— Трябва да поговорим. Важно е. Дори е нещо изключително.

— Откъде се обаждаш?

— От къщи.

— Защо не дойдете с жена ти да изпием по един коняк? — предложи адвокатът. Гласът му както винаги бе любезен.

— Благодаря ти, но Рита вече спи, а и разговорът е за четири очи. Мога ли да дойда веднага?

— Разбира се, чакам те — отвърна адвокатът и затвори телефона. Погледна към мъжете, които бяха проследили разговора, и махна с раздразнение.

— Беше Никозия. Идва тук. Имал да ми каже изключителни новини.

После се обърна към д’Иполито, който изглеждаше най-обезпокоен от всичките, и каза:

— Съжалявам, д’Иполито, но имам чувството, че сте допуснали голяма грешка, като сте му се обадили. Това момче е твърде умно и е започнало да си задава прекалено много въпроси. Не биваше да му се обаждате. Можехме да действаме по друг начин. Добре поне, че жена му е заспала и не й е казал нищо. Сега ще разбера какво знае.

Д’Иполито се усмихна многозначително и погледна към другите участници в събранието.

— Господин Спатаро — обърна се той към адвоката, — само за умряло цяр няма!

Останалите го разбраха и се засмяха заедно с него.

Никозия нямаше да успее да каже нищо повече.

На следващата сутрин колата му бе намерена изоставена на една улица в крайните квартали на Палермо. Появиха се многобройни хипотези за изчезването му, но след няколко дни дори и Рита Никозия изгуби надежда, че съпругът й ще се върне вкъщи, и започна да свиква с мисълта, че тялото му е вградено в някоя от бетонните колони на новостроящите се блокове. Питаше се каква ли тайна бе открил преди смъртта си, но така и не намери отговор на своя въпрос.

Влакът бавно спря на перона.

Дон Анджелино нахлупи шапката си и потърси сред тълпата позната физиономия. Забеляза само Никола д’Амико и му се стори, че вижда някакъв далечен роднина, дошъл да го посрещне след дълга раздяла. От деня на заминаването му бяха изтекли едва няколко седмици, а имаше чувство, че е изминал цял век. Сякаш го бяха накарали да се завърне по местата, където бе преминало детството му, за да потърси сред спомените си образа на един човек, с когото вече не бе в състояние да се отъждестви. Мина му през ум, че намира някакво странно съвпадение между своята съдба и тази на дон Сантино Билечи, и се запита дали и приятелят му не беше изпитал същото чувство на умора, връщайки се да умре в своя дом.