Кристина Скай: Перлата на любовта

Атъртън се надигна в знак на протест, но адмиралът го сряза с остър поглед.

В същия миг вратата към съседната зала се отвори. Висок чернокос мъж с надменно извит нос прекрачи прага.

Всички мигом понечиха да скочат на крака.

Но героят от Уотърлу им махна да не стават.

Херцогът на Уелингтън прониза с ястребовия си поглед графа на Морлънд.

— Адмиралът ме уведоми за плана ви, Морлънд. Може да се каже, че поне е оригинален. Но защо да ви поверяваме такава отговорност? — Във въпроса му нямаше заяждане, а само сила, с която изпитаният боец проверява слабите места на пионките си. Морлънд издържа погледа му.

— Защото единствено аз разполагам с достатъчно знания, за да проследя книгата. Разполагам с необходимите контакти и тук, и в Азия, за да водя преговорите. И най-вече, защото само аз мога да различа оригинала, когато го намеря.

Уелингтън се подсмихна.

— Много убедително. Всъщност вие винаги сте се славили с умението да нагазвате в най-дълбоките води, нали така?

Взирайки се в суровото, гордо лице, Морлънд си спомни твърде много случаи, когато бе постъпвал тъкмо така. В Коруня. В Бадахос. В проклетата Саламанка.

Ала тогава той търсеше спасение, бореше се като див звяр с разяждащата, непоносима болка. О, той я бе погребал надълбоко и никой не се усъмни за причините. Те останаха скрити дори за зоркото око на Железния херцог.

И все още търсеше спасение, призна пред себе си Морлънд. Проклетата война с Франция приключи, Наполеон бе заточен на Света Елена, а той все още бягаше…

Сините очи на Морлънд станаха сурови. Може би така е по-добре, отколкото да съжалява за миналото. По-добре да не се пита какво би станало, какво би трябвало да стане, ако…

Намръщи се и си наложи да върне мисълта си към разговора. Мъжете около масата го наблюдаваха с любопитство.

— Виждам, че пак се задълбочихте в кроежите си — промърмори Уелингтън. — В такъв случай ще повторя въпроса си. Къде да открием книгата? — В гласа му се долавяха скептични нотки. — И колко ще ни струва, когато я намерим?

— Отговор на първия въпрос ще имам преди да е изтекла седмицата. А колко ще струва… — Морлънд задържа погледа си върху херцога. — Двадесет хиляди лири ще стигнат, надявам се.

Мъжете около масата изумено възроптаха.

— Боже, човече, та това ще ни разори! — изрече адмиралът.

— Глупости! — оживи се Морлънд. — Ще си върнем тази сума само за една седмица от търговия.

Препирнята бушуваше десетина минути. През цялото време херцогът седеше неподвижно на стола, сплел пръсти пред себе си, и внимателно слушаше спора. Когато залата стихна, той сурово изгледа Морлънд.

— Много добре. Но мислете му, ако целта не оправдае средствата — добави тихо той.

— Но вие… не е възможно да приемете…

Само един студен поглед сложи край на възражението на Атъртън.

— Имате ли по-добро предложение… Атъртън, така ли беше?

— Ами, ъ-ъ, в момента не. Но работя върху един проект, който със сигурност…

Погледът на Уелингтън отново стана суров.

— Значи, ще опитаме плана на Морлънд. Всички ли са „за“? — Студените сини очи обиколиха залата и прекратиха всички възможни протести още в зародиша им. — Чудесно! Морлънд, останалото зависи от вас.

Графът леко се поклони.

— Това е голяма чест, Ваша светлост. И съм убеден, че ще спаси стотици, хиляди живота. И двете страни ще спечелят от законната търговия.

А за Морлънд това имаше първостепенно значение.

Не бе успял да помогне на онези мъже, издъхващите мъже, които той държеше в ръцете си, без да може да им помогне, докато кръвта шуртеше от прерязаните им гърла в Саламанка или се лееше от зейналите в гърдите им рани в Бадахос. За онези мъже той не успя да стори нищо.

Душите им щяха вечно да го преследват.

Но би направил всичко, за да не тегнат нови души на съвестта му, души на моряци и воини, които щяха да загинат далеч от дома си, по пясъчните брегове отвъд хоризонта, неопяти и неоплакани.

Би могъл да спаси децата им, сираците с печални очи и преждевременно състарени лица, които винаги страдаха най-много от войните — изоставени и пречупени. Морлънд се бе нагледал на такива сираци, безнадеждни човешки развалини, пръснати из Испания и Португалия по време на войната. А когато се завърна у дома, видя собствените си племенници, покосени от същата участ. Безразсъдният му брат бе загинал при злополука, която сам бе предизвикал. Морлънд не можеше да оплаква брат си, когото отдавна бе престанал да обича, но чувствата му към децата бяха различни. Той щеше да се погрижи повече нищо да не наранява младите им души.