Кристина Скай: Перлата на любовта

Да, не би могъл да върне и промени миналото, но щеше да направи и невъзможното, за да промени бъдещето…

В този миг Уелингтън се надигна от стола.

— Много добре. Имате подкрепата ми за плана си, Морлънд, макар да е безпрецедентен. Да се помолим на Бог за успеха му.

Бавно и величествено херцогът се обърна и закрачи към съседната зала. На вратата се спря, облегнал ръка на полираната дървена рамка.

Зорките му очи обиколиха залата.

— Последвайте ме, Морлънд. Трябва да обсъдим още няколко въпроса. Елате и вие, Блесингтън.

Малцина в Англия биха имали смелостта така повелително да се обърнат към внушителния адмирал.

Херцогът на Уелингтън бе един от тях.

Сякаш по даден знак останалите мъже се изнизаха от залата. Кожата по лицето на Атъртън подозрително блестеше, когато се изсули покрай Морлънд, мърморейки нещо от рода на „хора, които са изгубили всякакво чувство за морал и възпитание заради диващини“.

Морлънд не му обърна внимание. Важното е, че спечели.

Зачуди се защо тази мисъл го изпълни с такова остро безпокойство.

Севъноукс Съфък, Англия

Бели облаци плуваха по спокойното синьо небе. Една червеношийка весело писукаше в гнездото си.

Две дебелички изцапани крачета провиснаха от отвора на грубо скованата горска къщичка в съфъкското имение на граф Морлънд.

— Къде е чичо Тони, Дже’ъми? — Гласът беше на пет и половина годишно момиченце, със златисторуси коси и пухкави, омацани бузки. По навик то изпусна „р“ от името на брат си.

Брат й, вече на девет години, й се скара.

— В Лондон, естествено, Елспет. Каза ни, че ще е там до края на месеца. — Стройното тяло на момчето се изпъна и той сви вежди, замервайки един поразен от мълния бук. Грабна камък от купчината до себе си и го хвърли.

Камъкът удари стъблото с глух, отекващ звън.

Джеръми Лангфорд нададе щастлив вик, но мигом го замени с далече по-въздържан възглас, както и подобаваше на достойнството му на осми херцог на Моруд. Та нали той бе господарят на чичовото си имение в негово отсъствие.

— Още колко остава?

— Още две седмици?

Сестра му стисна раздърпаната кукла в скута си.

— Липсва ми — с копнеж каза тя, притискайки куклата към гърдите си.

Брат й, Джеръми Морлънд, скрито въздъхна. Елспет дълбоко преживя случилите се през последната година трагедии. Само за няколко месеца загубиха родителите си при двете злополуки — първата с лодка, втората с карета.

Разбира се, Джеръми бе не по-малко потресен от нещастието, но възрастта му помагаше да не показва болката.

Сестра му нямаше това преимущество. Имаше обаче нещо, което Елспет не знаеше, а Джеръми никога нямаше да забрави. Баща им беше карал каретата мъртво пиян и освен своята, бе причинил смъртта на четиримата си спътници.

Джеръми въздъхна и запрати още един камък. Този път не улучи. Сумтейки раздразнено, се вторачи в сестра си.

— Ще престанеш ли да си смучеш пръста, Елспет? Това го правят само бебетата. Чичо Тони не ти го казва, защото… е, аз не съм толкова възпитан.

Главата на сестра му се отпусна. Сините й като метличина очи се разшириха. Брат й забеляза напиращите сълзи.

— Хайде, хайде, не плачи, глупавичката ми. Допускам, че можеш да си смучеш пръста, когато сме сами. Само… само не го прави пред хората, ясно ли е? Просто… просто не подхожда на сестрата на херцога на Морлънд.

Момиченцето тутакси налапа мръсния си палец.

— Що не? — смънка тя.

— Защото… защото не е, по дяволите! — Мърморейки, той запрати още един камък над пътеката. Този път — право в целта.

Мрачният му израз леко се разведри.

— Нашият чичо Тони ще се ожени ли някога, Джеръми?

Момчето сви рамене.

— Предполагам. Повечето възрастни го правят. — Той замислено заподхвърля камъка в дланта си. — Защо питаш?

— Защото искам нова майка — момиченцето погали с пръсти вълнените рошави коси на куклата. — Искам някой да ме завива нощем и да слуша молитвите ми. Искам някой нежен и добър да ме гушне, когато си ожуля коляното на оная ужасна стълба. — Очите й отново овлажняха. — Бавачката е добра, обаче не е същото. И престилката й винаги толкова дращи. — Тя подсмръкна. — Протрива ми носа.

Пръстите на брат й силно стиснаха камъка. Детското му лице стана сурово.

— Дори чичо Тони да се ожени, новата контеса няма да ни е майка, Елспет. Тя ще ни бъде… — очите му съсредоточено се присвиха — …нещо като леля, предполагам.

А през ума му мина мисълта, че първото нещо, което ще направи новата контеса, е да опакова багажа на нежеланите си племенници и да ги изпрати при някой роднина от десето коляно, колкото се може по-далече от Севъноукс.