Джон Скалзи - Войната на старците

„Изглеждаш ужасно“ — прати съобщение той.

Не можех да отговоря. Само да се блещя.

„Ще ми се да можех да видя звездите, преди да напусна този свят…“ — продължи той. Писа ми още. И още. А после престана да пише.

Чуруликане. Нечии груби лапи ме уловиха за раменете. Задник регистрира звуците и започна да превежда.

„Този е още жив“.

„Остави го. Скоро ще умре. Зелените не стават за ядене. Още не са узрели…“

Сумтене, което Задник преведе като [смях].

— Майчице мила, погледнете! — извика някой. — Този кучи син е още жив.

Друг глас. Познат:

— Я да видя.

— Исусе Христе, шефе. — Отново първият глас. — Погледни го. Най-добре да му теглим куршума. Ще е проява на милосърдие.

— Наредиха ни да съберем оцелелите — рече познатият глас. — Ако питаш мен, този ще прескочи трапа. Май е единственият оцелял.

— Ако на това му викаш оцеляване.

— Приключи ли?

— Да, госпожо.

— Хубаво. А сега махни проклетия клон. Рреите ще цъфнат тук всеки момент.

Да отворя очи бе като да повдигна железни щори. Това, което ми помогна да се справя, бе убийствената болка, докато отместваха клона от гърдите ми.

Изхриптях и се опитах да извикам, но беше трудно без долна челюст.

— Божичко! — извика отново първият глас и видях млад рус мъж, който тикаше настрани тежкия клон. — Свести се!

Нечия топла ръка се плъзна по лицето ми.

— Ей — рече познатият глас. — Успокой се. Всичко ще е наред. Вече си в безопасност. Скоро ще те откараме. Спокойно, всичко ще е наред.

Лицето й изплува пред мен. Познавах това лице. Бях женен за него.

Кати бе дошла да ме прибере.

Заплаках. Вече знаех, че съм умрял. Нямах нищо против.

Отново започнах да губя съзнание.

— Срещала ли си някога този нещастник? — попита русият.

— Глупости — чух гласа на Кати. — Разбира се, че не.

Изчезнах.

Бях в друга вселена.

— Охо, събудихме се значи — каза някой в мига, когато отворих очи. — Само не се опитвай да говориш. Потопен си в разтвор и в гърлото ти е пъхната дихателна тръба. Освен това нямаш долна челюст.

Огледах се. Плувах в гъста топла полупрозрачна фосфоресцираща течност, а предметите зад стените на съда, в който се намирах, бяха размътени. Както ми бяха обяснили, от горния край на ваната се подаваше гофрирана тръба, която надолу се спускаше в гърлото ми. Не можах да я проследя докрай, защото погледът ми опря в някаква машинка, която закриваше долната част на лицето ми. Опитах се да я докосна, но не можех да размърдам ръка. Това вече ме обезпокои.

— Не се притеснявай — продължи гласът. — За момента изключихме двигателния ти център. Ще го включим веднага щом те извадим от ваната. До няколко дни. Между другото, все още имаш достъп до своя МозКом. Ако искаш да разговаряме, използвай го. Така ме чуваш сега.

„Къде съм, мамка му… — пратих съобщение. — И какво се е случило с мен?“

— Намираш се в медицински център „Бренеман“ над Феникс — отвърна гласът. — Най-добрата болница във вселената. В момента си в интензивното. Аз съм доктор Фиорина и се грижа за теб, откакто те докараха. Що се отнася до втория въпрос, нека да видим. Първо, в момента си в доста добро състояние. Така че не бива да се безпокоиш. След като вече го знаеш, ще продължа: изгубил си долната челюст, езика, по-голямата част от дясната буза и едното ухо. Десният ти крак е с разцепена бедрена кост, левият има множествени фрактури, липсват три пръста, а петата… смятаме, че е изядена. Добрата новина е, че гръбначният ти стълб е бил прекъснат под гръдната клетка, така че най-вероятно не си почувствал нищо. Като стана дума за гърдите, шест счупени ребра, едно от които е пробило жлъчния мехур и е довело до тежки вътрешни кръвоизливи. Да не говорим за септичните усложнения от инфектираните и отворени в продължение на няколко дни рани.

„Мислех, че съм умрял — рекох. — Или поне че умирам…“

— Тъй като вече няма опасност това да те сполети, ще ти призная, че по всички канони на медицината наистина трябваше да си мъртъв — продължи доктор Фиорина. — По-точно, ако не беше с модифицирано тяло. Благодари на УмнаКръв, че те запази жив, съсирила се е, преди да изгубиш всичката си кръв, и е задържала инфекцията. Бил си на косъм. Намерили са те малко преди си отидеш завинаги. Отнесли те на „Спароухок“ и те поставили в стазисна камера, за да те докарат тук. На кораба няма как да ти помогнат — нямат нужните специалисти.

„Видях жена ми — написах. — Тя беше една от онези, които ме спасиха…“