Джон Скалзи - Войната на старците

Чух, че се отключва врата. Вдигнах глава.

— Ей, Задник. Колко е часът?

[Часът е 12:00] — написа Задник. Бях прекарал последните деветдесет минути в опознаване с него. Е, стига толкова. Време беше да се срещна с хора.

— Махай се, Задник — заповядах.

[До скоро виждане] — се изписа пред мен и малко след това текстът избледня.

На вратата се почука. Отворих я. Предполагах, че ще е Хари, но не беше.

На прага стоеше зашеметяваща брюнетка с тъмнозелена (маслинова) кожа и невероятно дълги крака.

— Ти не си Хари — казах; чувствах се внезапно и адски оглупял.

Брюнетката ме огледа от главата до петите и каза:

— Джон?

Премигнах няколко пъти, докато най-сетне си спомних името й — миг, преди да бъде изписано пред погледа ми.

— Джеси?

Тя кимна. Продължавах да я зяпам като тийнейджър. Понечих да кажа нещо, но тя ми се хвърли на врата и ме зацелува толкова страстно, че едва не паднах по гръб. Все пак успя да затвори вратата с крак, преди да се стоварим на пода. И това бе само началото.

Бях забравил колко лесно е да получиш ерекция, когато си млад.

Бях забравил и колко много пъти можеш да получиш ерекция, когато си млад.

— Не искам да го приемеш навътре — рече задъхано Джеси след третия (!) път. — Защото истината е, че не съм чак толкова увлечена по теб.

— Слава Богу! — въздъхнах. — Ако беше, досега сигурно да си ме изстискала като лимон.

— Чакай, не ме разбра — поправи се тя. — Харесвам те. Още преди да… — тя размаха неопределено ръка, опитваше се да измисли подходяща дума за подмладяващата процедура, — преди промяната. Ти беше забавен и смешен. Истински приятел.

— Аха — изсумтях. — Нали знаеш, Джеси, когато някое момиче ти каже „хайде да бъдем приятели“, това обикновено означава, че няма да ти пусне.

— Просто не бих искала да си правиш погрешни изводи, нищо повече.

— Аз пък останах с впечатлението, че си била толкова възхитена от новото си младо тяло, та си искала да го изпробваш незабавно с някой наперен мускулест самец — първия, който ти се изпречи пред погледа.

Тя ме погледна за миг втренчено, после избухна в смях.

— Да! Каза го съвсем точно. Въпреки че в моя случай си вторият. Забрави ли, че имам съквартирантка?

— Вярно бе! Как са издокарали Маги?

— Боже мили — възкликна Джеси. — В сравнение с нея съм като изхвърлен на плажа кит.

Прокарах ръце по хълбоците й.

— За кит си доста добре оформена.

— Зная! — Джеси се надигна и изведнъж ме яхна. Разпери ръце, после ги сплете зад тила си и разлюля примамливите си твърди гърди. Усещах топлината, излъчвана от вътрешната страна на бедрата й. Знаех, че дори да не съм с ерекция в момента, съвсем скоро ще ме споходи отново. — Погледни ме само! — продължи тя, но подканата й бе напълно излишна, тъй като и без това не можех да откъсна очи от нея. — Изглеждам фантастично. Никога през целия си живот не съм изглеждала толкова добре.

— Трудно ми е да го повярвам — казах галантно.

Тя стисна гърдите си и насочи зърната им към мен.

— Виждаш ли ги? — попита, докато мачкаше лявата. — В предишния ми живот бяха с два размера по-малки и въпреки това бяха огромни. В пубертета непрестанно ме болеше гърбът. Мога да се обзаложа, че са били толкова твърди само за една седмица, когато съм била на тринадесет. Може би.

Улови ме за ръката и я постави на перфектния си плосък корем.

— И никога не ми е бил такъв. Все си имах малко коремче, още преди да родя. А след двете раждания вече нямаше отърваване от него.

Плъзнах ръка покрай бедрото й и я улових за дупето.

— А какво ще кажеш за това?

— Мнооого по-голямо — рече Джеси и се засмя. — Бях доста едричко момиче, приятелю.

— Няма нищо лошо в това да ти е голямо дупето — казах. — И Кати беше дупеста. Да си призная, харесваше ми.

— Е, и аз тогава не се притеснявах особено. Да те измъчват подобни комплекси е глупаво. Но от друга страна, за нищо не бих сменила всичко това. — Тя прокара предизвикателно ръце по тялото си. — Аз съм страхотно парче! — Разсмя се и аз се присъединих към нея. Джеси се наведе и ме погледна отблизо. — Тази работа с котешкото око е страшно интересна. Дали не са използвали котешка ДНК, а? Нали разбираш, да са ни вкарали генетичен материал от котка? Не бих имала нищо против.

— Едва ли — отвърнах. — Защото щяхме да проявяваме и други животински наклонности.

— Че ние какво правим? — рече тя и отново разклати гърди.

Вдигнах ръце, за да успокоя вълнуващия им бяг.