Мики Спилейн: Търговци на смърт

Мъртва. Нацистка шпионка, мъртва някъде в Европа. Със сигурност.

Рондин, най-възрастната от семейството Кейн, чиито предци стигаха до благородниците, заставили ръката на крал Джон да подпише Великата Харта. Рондин, която избяга при нацистите през 1941, никога нямаше да живее повече като Кейн, а просто като Рондин. Срещнахме се като врагове и се влюбихме един в друг със силата на чувствата, която само врагове могат да изпитват един към друг. Наистина се обичахме.

Или най-малкото, аз я обичах. Накрая тя стреля по мен на два пъти, за да може да осигури собствената си безопасност, и в течение на двайсет години аз не преставах да я търся. Мислех, че вече съм я намерил, и тя беше на няколко сантиметра от смъртта, когато разбрах, че въобще не беше Рондин, а нейната по-малка сестра, Едит Кейн. Но за мен тя си беше Рондин и аз я обичах дори повече.

Сега тя трябваше да ме чака.

— Къде си отседнала? — попитах аз.

— В хотел Тафт.

— За колко време?

— Очаквам да ме повикат след няколко дена. Задачата ми свършва с предаването на съобщението за това, че съм се свързала с теб.

— Върни се в хотела и стой там. Ще ти се обаждам на всеки два часа.

— Не виждам причина…

— Няма и нужда да виждаш. От Интерпол може да поискат допълнителна информация. Сигурен съм, че ще оценят жеста.

Тя се поколеба за миг, обмисляйки възможните усложнения, след това кимна.

— Добре, ще си бъда в Тафт. — Протегна ръка. — Мога ли да си получа пистолета?

Измъкнах беретата, извадих пълнителя и патрона от затвора, като й ги подадох отделно. Без да си даде труда да зареди отново пистолета, тя пъхна всичко в чантичката си.

— He мисля, че е нужно да бъдеш толкова предпазлив сега.

— В този бизнес имаш право само на една грешка, рожбо. Направих моята грешка преди доста години. След известно време оцеляването се превръща във въпрос на навик и рутина.

— Както и убиването — добави тя. — Дадох си труда да се запозная с миналото ти. Изглежда, всеки отдел има досие за теб, макар че детайлите са малко схематични. Има повече предположения, отколкото факти. В един от случаите дори ти беше едновременно на две места, разположени на повече от хиляда мили едно от друго.

— Аз съм доста способно копеле.

— Ти си нещо повече от това. Важен си, защото имаш огромна разрушителна мощ. Силата, акумулирана около теб, надвишава властта на някои малки правителства. Един ден ти ще бъдеш спрян и това ще бъде акт на благотворителност. Който и да го направи, ще се обкичи с медали, някои видими, други — под формата на въздишка на облекчение.

Ухилих й се, защото знаех какво се криеше зад думите й. Нямаше нужда да го казва, но когато лентата се навива, ъгълчетата понякога остават навън и е забавно да ги одраскаш малко.

— Ти май не обичаш мъжете?

В очите й се разгоря малък пожар.

— Не съм от обратните щепсели, ако това имаш предвид.

— Не те питах за това.

Устните й сякаш се свиха.

— Освен за една определена функция, често не мога да видя за какво могат да послужат мъжете.

— Може би ако имах време, щях да ти покажа — съобщих й аз.

— Няма да посмееш да ме докоснеш!

— Учтиво е да почакаш, докато те помолят за това, рожбо. Хайде да свършваме.

Оставих ключа на Фил на таблото, махнах на едно такси на Четирийсет и девета улица, откъм изхода на Градината, и закарах Лили до Тафт. Не пророни дума, просто си седеше и зяпаше през прозореца. Когато я свалих пред хотела, накарах шофьора да се върне обратно към жилището ми, отписах се от хотела и се преместих седем квартала надолу към центъра в Барнес Хаус, като се разписах като Т. Мен, Лос Анджелис, Калифорния.

Беше точно десет без петнайсет.

Обадих се на рецепцията, дадох на телефонистката номера на Рондин и я чух, че вдига слушалката. Простото „ало“ беше казано с такъв кадифен тон, който можеше да бъде култивиран само от поколения цивилизация и добро възпитание.

— Аз съм, сладур.

Тя инстинктивно почувства напрегнатостта в гласа ми.

— Пак си се натопил в нещо.

Това си беше констатация, а не въпрос.

— Този път ме натопиха.

След минута тя отново потърси гласа си. Сега в него нямаше предизвикателни нотки, нямаше обвинения, само тъга, която беше там и последния път, когато се случи нещо подобно.

— Трябваше да си заминем оттук, Тайгър. След два дни щяхме да бъдем вече женени. Тогава неприятностите нямаше да те намерят.

— Но тази щеше да ме намери във всеки случай.

— Да — изрече бавно тя. — Мога да си представя вече.