Мики Спилейн: Търговци на смърт

Ръката ми отново стискаше здраво пистолета. Една грешна дума и тя щеше да умре на място.

— Кажи я, Лили.

— Скайлайн .

Вдигнах предпазителя на моя 45-и, задържах го още малко в ръката си и го прибрах обратно в кобура.

Скайлайн. Кодова дума, която имаше значение само за четирима души, смъртоносна дума, която изричаш само когато си загубил контрол върху положението. В каквото и да се беше замесил Теди, то сигурно е било прекалено голямо, за да се оправи сам, и той нямаше да може да го направи сам. Щеше да умре, преди да завърши мисията си, и имаше нужда от спешна помощ. Беше достатъчно рисковано, че се бе разкрил, като ме излагаше и мен на опасност, но положението очевидно е било толкова напечено, че той е бил принуден да предаде паролата, която щеше да му осигури помощ, макар че това можеше да струваше съществуването на организацията.

Знаех значението на смъртта в този бизнес. Можех да я причиня на всекиго и бях готов да я приема, когато идваше моят ред. Познавах рисковете и значението на задачата, в противен случай нямаше да бъда член на групата. Не можеше да повикаш за помощ хора извън твоята собствена единица, освен ако ситуацията беше толкова критична, че твоята собствена смърт се оказваше сравнително незначителна в сравнение с това, което можеше да се случи със свободния свят. Сигналът Скайлайн означаваше, че това време бе настъпило.

Скайлайн. Задачата на Теди Тедеско преминаваше в ръцете ми.

— От колко време ме търсиш?

— Пристигнах вчера. Офисът на държавния департамент в Ню Йорк ме прехвърли към Службата за безопасност (IATS) и те ми дадоха някои от възможните ти местонахождения. Тази вечер започнах да изследвам този район, но не можах да те открия, докато бившият ти шеф от военното разузнаване, полковник Чарлз Корбинет, не ми даде имената на няколко хотела.

— Добре си се постарала, сладур. В IATS знаят ли какво се е случило?

— Нямам представа. Има някои прекъсвания в комуникацията между отделните ви агенции, което може би ти е известно.

— Дяволска бюрокрация — казах аз. — А ти знаеш ли?

— Засега не. Получих заповед да те намеря и да ти предам съобщението. Интерпол сега проверява положението. Ще ми се обадят утре сутринта.

— Утре може да бъде твърде късно. Наблюдавах я и се питах какво мога да предприема.

Трябваше да допусна само една малка скапана грешка, за да попадна в списъка на мъртвите.

Спомняш ли си старите дни, Тайгър? Беше млад, бърз и силен. Пълен с пикня и оцет. Сега оцетът си бе отишъл и беше останала само пикнята. Ако имаше достатъчно от нея, може би все още щеше да бъдеш в състояние да удавиш някого в нея. Минаха двайсет години след големия удар в Германия. Двайсет години от времето, когато всичко изглеждаше забавно, като една огромна игра. Ти оцеля, защото времето ти позволи и професионалната ти техника се превърна в инстинкт, който те караше по-бързо да вадиш пистолета и да натискаш спусъка без излишни въпроси, получи възможност да проникваш в най-дълбоките мисли на другия. Обрисувай се и крайният резултат ще бъде — убиец. Обрисувай се и ще се получи само една дума: безпощаден. Хубава дума. Можеше да се сравниш с другите професионалисти и знаеше, че ти го правиш по-бързо и по-точно, отколкото те биха могли да го сторят. Двайсет години, които те поставиха на първо място в списъка на ко̀митата… Веголт… този, когото те желаеха да елиминират повече от всички други.

Защо трябваше да се разкриваш сега, Тайгър? Играта почти свърши. Спечели си проклетото място в списъка доста отдавна. Заради парите ли? Наистина… не бяха малко… ти беше член на групата на Мартин Грейди, субсидирана с милиони долари, които можеха да купят всичко под слънцето. Почти. Може би. Другата страна не можеше да те купи, май точно в това се състоеше значението на думата „почти“.

На няколко квартала от тук Рондин те чакаше да й позвъниш. Датата за венчавката беше определена и жената, която ти обичаше, но която за малко не уби, беше там и те чакаше да се обадиш.

Рондин, милата Рондин с кестенява коса и прекрасни бедра, стегнат стомах и гърди, които карат мъжете да въздишат и които никой друг не можеше да докосне, ме чакаше. Рондин с влажните устни и огнените желания, която ме желаеше, и животът с любов и без оръжия и тъпия звук на куршум, удрящ се в нежната плът.

Тя ме чакаше сега, докато аз кръстосвах улиците на града, чудейки се как ли щях да й кажа, че в тази игра нямаше крайна точка, нямаше край на живота, който бях живял, защото истинската Рондин беше точно като мен.