Мики Спилейн - Аз съм съдът!

Но каквото и да е било, той е бил изправен пред избор. На убиеца е било нужно нещо притежавано от Джак и го е убил за да го вземе. Но вие претърсихте апартамента, нали? — Пат кимна. — Нищо не липсваше, нали? — Той поклати глава. — Тогава, — продължих аз — не е било убийство с цел извличане на изгода, освен ако Джак не е имал нещо ценно извън апартамента, в което силно се съмнявам. Убиецът е знаел със сигурност че Джак притежава изключително опасни за него материали, които биха означавали разкритие или нещо по-лошо. И за да се обезопаси, убиецът застрелва Джак. Самозащита.

Вдигнах разкривената си шапка от бюрото и се протегнах.

— Трябва да вдигам гълъбите, авер. И тъй като не съм на чужди разноски или държавна заплата не мога да си позволя да си губя времето. Но така или иначе ти благодаря за съдействието. Ако изскочи нещо непременно ще те осведомя.

— Колко време след това? — запита Пат с усмивка.

— Колкото да не ти усещам дъха във врата си. — изстрелях обратно аз.

Бръкнах за цигара и напипах някаква угарка в джоба си, махнах за довиждане на Пат и излязох. Опашката ми вече ме чакаше, като се мъчеше да изглежда безобидна сред тълпата захапали пурите си детективи в преддверието. Веднага щом излязох се пъхнах в една ниша в тухлената стена. Момъкът излезе след мен, спря и се заозърта в паника на всички страни. Пристъпих зад него и го потупах по рамото.

— Да ти се намира огънче? — запитах аз залепвайки стария фас между устните си.

Той почервеня като рак, но ми даде огънче.

— Вместо да си играеш на стражари и апаши — казах му аз — защо не се поразходиш малко с мен?

Беше съвсем объркан, но успя да изтръгне едно „окей“, което прозвуча повече като ръмжене. Отидохме при колата ми. Той се вмъкна вътре а аз седнах на кормилото. Нямаше смисъл да го заговарям. И думичка не можех да изтръгна от него. Като стигнах до главния трафик отбих в една странична уличка до малък хотел. Спрях пред него и излязох от колата с опашката зад гърба ми. Влязох във въртящата се врата и направих пълен кръг като по този начин се озовах там откъдето бях влязъл. Опашката ми остана заклещен във вратата. Наведох се и пъхнах под вратата един гумен клин който бях измъкнал предварително от прозореца на колата си и се върнах обратно на кормилото. Ченгето барабанеше по прозорците на стъкления си затвор и ме наричаше с всякакви мръсни думи. Видях дежурния на рецепцията да се къса от смях. Не за пръв път използувах хотела за тоя номер. През целия ми път до центъра на града прозореца ми тракаше сякаш щеше всеки момент да изскочи и това ми напомни да се запася с повече гумени клинове в случай че ми се наложи да разкарвам още опашки.

Приемната беше ултрамодерна и обзаведена с изискан вкус. Столовете изглеждаха малко ъгловати но бяха изключително удобни. Който и да беше дизайнера на интериора явно е имал предвид душевното състояние на пациентите. Стените бяха в дискретен нюанс на маслиновозелено, в мъдра хармония с матов набор пердета. Прозорците не пропускаха светлина, а вместо тях стаята се озаряваше от мекия блясък на скрити в стената лампи. На пода килим в който краката ви затъваха до глезените заглушаваше всякакъв шум от стъпки. Отнякъде долитаха приглушените тонове на струнен квартет.

Щях да заспя още на секундата ако секретарката която ме беше разкарала по телефона не ме повика до бюрото си. От тона й ставаше ясно че не можех да мина за пациент. С еднодневната си четина и жалките останки от костюм заемах в скалата й място под това на един разсилен.

Тя наклони глава към вратата зад себе си и каза:

— Мис Манинг ще ви приеме веднага. Моля, заповядайте.

Наблегна особено на думичката „моля“. Отдръпна се леко, но забележимо като минах покрай нея.

— Не се безпокой, сладур. — казах аз с ъгълчето на устните си. — Няма да ти накача въшки. Това е само маскировка.

И с тия думи блъснах вратата и влязох.

Тя беше по-хубава отколкото на снимката. Беше умопомрачителна. Езикът бледнееше и немееше при вида й. Шарлот Манинг седеше зад бюрото си със скръстени ръце сякаш се вслушваше в нещо. Красива беше бледа и бедна дума. Тя беше това което би се получило на платното ако всички големи майстори на четката се съберяха и всеки от тях дадеше най-доброто от себе си за да създадат вълнуващ шедьовър.

Косата й беше почти бяла както си я представях. Падаше на такива меки къдри че ви обземаше желание да заровите глава в тях. Всяка от чертите й беше моделирана ювелирно. Гладкото и високо чело с небесносини очи под него обрамчени от естественокестеняви вежди и дълги и влажни ресници.