Мики Спилейн - Секс капан

— Някаква друга възможност?

— Шарън… Твърде мързелив съм, за да се боря за това. Или със това. — Той вдигна очи към другия край на стаята, където стоеше Догрън Кели, облегнат на рамката на френския прозорец, загледан във влажната нощ навън. На рамото му се беше сгушила Мона Меримън.

— Внимавай с него, Шарън — каза Уолт.

— Защо?

Джентри отпи още една глътка от чашата си и пак отвори златната табакера.

— Напомня ми за заглавието на една книга. Не за самата книга, а само заглавието.

— Така ли?

— „Дивото зове“ — добави той.

Тя чувстваше топлината в себе си, а той беше чак в другия край на стаята. Сведе очи надолу и видя, че пръстите й въртят пръстена… третия пръст… лявата ръка. Беше от мед и всяка вечер трябваше да мие окисите. Камъкът беше стъклен — зелен и начупен. Подиграваха я за него, но тя казваше, че й е талисман — нищо, че всички знаеха, че не е сантиментална или суеверна. Някой го бе нарекъл „камък на девствеността“ — зелен, недозрял, който трябваше да се откъсне, когато променеше цвета си в червен. Тя внимателно подбираше отговорите си, когато я питаха и те бяха достатъчни, за да запушат устите на разните там хитреци. Беше живяла достатъчно дълго и не беше вчерашна. Режещите ръбове на диаманта бяха твърде остри и не можеше да се пипат. Никой не спомена повече за пръстена.

Мона Меримън го бе извела навън на терасата. Дъждът бе спрял и леката мъгла превръщаше прозорците на отсрещната страна на улицата в светещи кълба. Шарън стана, приближи се до Раул Фучия и вдигна чашата си.

— Искам нещо за пиене.

— Мона Меримън — казах аз, — ти си чудна жена. Защо не се заемеш с някоя знаменитост?

— Минала съм ги всичките, скъпи. Ти ми се струваш по-добър вариант.

— Само дето съм господин никой.

— Не съвсем, Догрън. Вече говорих с приятеля ти Лий Шей. Виждаш ли, той не смее да скрие нищо от мен. Това, че си наследник на „Барин Индъстриз“ те прави добър екземпляр.

— Мона, истина е, че съм наследник, но не наследявам нищо. Както ти казах, аз съм копелето на семейството.

— Дори и това е новина — усмихна се тя ослепително. — В крайна сметка аз водя клюкарската колона.

Прокарах пръст по лицето й и ощипах кожата под брадичката й.

— Скъпа, нали не искаш да те схрускам?

— Звучи ми удивително хубаво.

— Нямах предвид това.

— Има ли друг начин да ме схрускаш? — тя ми се смееше.

— Представи си, че кажа на всички на колко години си.

Усмивката й не помръкна изобщо.

— Невъзможно.

— Хващаш ли се на бас?

Сега смехът започна да изчезва.

— Дай ми един час на телефона и ще ти кажа датата, мястото и часа.

Тя вдигна глава и ме изгледа, не съвсем уверена в себе си.

— Не го вярвам.

— Погледни ме в очите, Мона.

— Виждам ги.

— Значи вече си разбрала, че играя тази игра по-добре от всеки друг. Само ме докосни със зъби и ще отхапя цялата ти глава.

— Значи ти наистина си копеле, нали?

— Всички ми го казват.

— Наистина ли можеш да раздрънкаш каква е истинската ми възраст… ако я научиш?

— Просто се опитай да ме закачиш.

— Ти си интересен, Куче. На колко години съм?

— Да се опитам да позная?

— Да.

Отново прокарах пръсти по лицето й и почувствах тънките бръчки.

— Двайсет и една — ухилих се.

— Опитай още веднъж, но този път сериозно.

— Шейсет и две — казах.

— Даде ми една година повече, копеле такова. Ако кажеш на някого, ще те убия.

— Ако ме питат, ще казвам, че нямаш и трийсет.

Мона Меримън погледна почти празната си чаша, разклати съдържанието й и се вторачи в очите ми.

— Някога убивал ли си човек?

Кимнах.

— Говори ли ти се за това?

— Не държа особено.

— Предполагам, че съм попаднала на барут. Знаеш ли какво искам да ти направя?

— Естествено. Винаги съм си имал проблеми с младите мацки. Защо не си избереш някого на своята възраст.

— Добре, убиецо. А сега една целувка и да се прибираме вътре.

Устните й едва докоснаха моите, но долових тигрицата зад тях и цялото желание, което я бе обзело. Лекото докосване на венериния й хълм, изпъченият гръден кош, който така усилено се мъчеше да докара зърната на скритите под съоръжението от ластик и плат гърди до нещо като оргазъм. Преди двайсет години сигурно щеше да ме заинтригува.

Сграбчих ръката й. Целунах я както трябва само веднъж, тя за миг се стегна, после рухна, видях странния момичешки поглед, който ми отправи и казах:

— Стига толкова, Мона. Дели ни едно поколение. Цяла бездна.