Мики Спилейн - Секс капан

Когато завих по пряката, на която бях оставил колата си, пред къщата, използвана от Ферис, видях задръстването напред, двата мигащи полицейски буркана и пожарните, препречили улицата. Над нещо край бордюра се издигаха кълба черен дим, но тълпата любопитни пречеше да видя какво беше то. Но счупените прозорци на околните къщи се виждаха достатъчно добре.

Свалих стъклото и попитах две хлапета какво се е случило. Едното носеше ученическа чанта под мишница и изглеждаше пребледняло.

— Една кола избухна — обясни то. — Лудият син на Дженсън, дето обича да се вози на чужди коли, видял, че ключовете са на таблото и решил да иде с нея на училище, запалил я и тя избухнала. Колко му приказвахме за тия неща.

Тогава и на мен ми призля.

— Току що го пуснаха от поправителното заведение. Вкараха го точно за това — добави другото хлапе разсеяно.

Вдигнах прозореца и се замислих за миг.

— Куче…

— Това беше предназначено за мен.

Безпомощното ридание заседна в гърлото й.

— Остана само един — казах аз. — След него няма да има никой друг.

— Кой? — попита Шарън.

— Най-опасният от всички. — Отново се стегнах. — Дявол да го вземе, имам още много работа!

Оставих Шарън пред завода. Тя ми се усмихна тъжно, вдигна яката на шлифера си и тръгна в дъжда към сградата. Камионите все още бяха паркирани в западния край на двора, но снимките днес бяха вътре и брезентовите навеси бяха прибрани, с изключение на един, под който няколко души от екипа пиеха кафе. Обиколих паркинга два пъти, преди да забележа Хобис, седнал в една кола. Спрях пред нея и му махнах да се качи при мен.

— Някакво раздвижване?

— Никакво. Ако не се брои инцидента с една паркирана кола в града. — Той ми се ухили вдървено. — Изпратих Сатъра да провери. Или са те предупредили, или имаш дяволски късмет.

— Какво научи той?

— Гръмнала е наетата ти бричка. Използвали са новите експлозиви, които реагират на топлина и се залепват за ауспуха. Става лесно и гърми до пет секунди, след като запалиш мотора. Работа на истински професионалист. Не мисля, че местните ченгета са се сетили как е станало. И едно хлапе е разкъсано на парчета. То пък какво е правило там?

— Опитвало се е да открадне колата. Оставих ключовете на таблото.

Хобис сви рамене и запали фаса, който извади от джоба си.

— Един потенциален професионалист по-малко. Кой го е направил?

— Арнолд Бел.

Той кимна, без да вдигне поглед от фаса, който се мъчеше да запали. Най-накрая успя и дръпна жадно.

— Старият Бел се разнообразява. Обикновено действа с онова малко пистолетче 22-и калибър. Сещаш ли се как те е намерил?

— Градът не е толкова голям.

— Аха. Но не му е било и лесно. Мислиш ли, че работи сам?

— Поне така е тръгнал.

— Може да се е свързал с някои от тукашните.

— Не би го направил. Арнолд Бел предпочита соло изпълненията. Ако се справи с работата, голямото гърне мед остава изцяло за него.

— Щом му плащат в аванс.

Завих зад ъгъла и отново подкарах към завода. Тонът на Хобис ми се стори малко странен, затова го погледнах въпросително.

— Тази сутрин се обадих в Ню Йорк — каза той. — В Европа всичко е пратено по дяволите.

Стиснах кормилото.

— Как?

— Момчетата на Фльор тръгнали срещу Турчина и пробили търбуха му с един-два куршума. Турчина помислил, че ще мре и се разприказвал за едрата риба. Настъпил хаос, пипнали документацията му и някой от по-дребните риби също се разприказвали. — Хобис дръпна за последен път от фаса и го хвърли през прозореца. — Щяла да се разиграе добра сцена, но някакъв двайсетгодишен братовчед на един тип, който Фльор ликвидирал, успял да влезе с журналистическата си карта и му извадил очите с куршуми. Когато бойлерът гръмне, гърми светкавично, нали?

— Значи Гуидо може да е спокоен?

— Куче — каза Хобис, — стоял си настрана прекалено дълго. Оттатък ще решат, че са квит и когато бурята утихне, ще започнат отначало, но тук някой трябва да плати за грешните си преценки. Това е поучително и за другите, които се опитват да финансират нещо с пари на организацията. — Той изсумтя, което трябваше да мине за смях и добави: — Имаш какво да кажеш, нали?

Казах му за ковчега.

— Всекиму своето — отбеляза той, когато свърших. — А сега какво ще правим?

— Нищо не се променя. Дръжте завода под око.

— Щом плащаш. Кофти работа, но пък добри пари.

Оставих го край неговата кола, след това се измъкнах от двора, уверих се, че никой не ме следи и се обадих на Лийлънд Хънтър от една бензиностанция в края на града.