Мина Спиридонова - Зимни хали

Желива кръстоса крака и го изгледа сериозно. Нещо наистина ставаше, сякаш приказките се пробуждаха. Но те никога не биха били приказки, ако някъде или някога не са били истина.

— Мисля си, — започна тя бавно, — че сякаш става въпрос за легенди. Как така? Нима ще започнат битки, като тая в която загива Виркониън Комоданин Рай Зедар, битка между демони и Светлиони?

— Дали е загинал е незнайно. Ако армиите ни обаче бяха тъй строги и непобедими като неговите Светлиони, нямаше да има нужда да се тревожим. А и нали Невидимият господар се е завърнал. Така казват.

— Глупости! Как унищожен господар на драконите ще възкръсне?

— Желива, знам, че ти не можеш да приемаш природата на нещата по друг начин, освен по този, по който я виждаш в момента. Но ние сме свят на магически потоци, и то мощни. Голяма част от нас са адепти на магията. Твърде дълго обаче трая затишието и отвикнахме да приемаме Другата страна, чието владение се извисява в средата на окаена и е видимо отвсякъде, независимо в коя част на Лирика се намираш. Легендите не са само такива. Та за много от тях се знае, че са действителни със сигурност, защото са записани скоро. Още не е потъмнял папиросът, върху който са отбелязани.

— Ти дори не знаеш дали въобще се записват, Хефроя. — Желива се усмихна успокояващо. — Страшни неща ми казваш. Най-сташното обаче е, че знам, че са истина.

— Те се боят от нас. Но преградите служат, за да разпалват желанието да бъдат разкъсани. Разбира се, много е вероятно Царството на мрака да е само вход към друго, реално и пропорционално Царство на Злото, разположено в съвсем различно кътче на Вселената.

Желива се почувства уморена. Не беше само жегата убийствена. Истината беше и по-смъртоносна. Не за пръв път си каза, че щастието принадлежи на ония, които съществуват в невидение.

— Мисля, че вече имам и нов дълг. Кой е Рипел?

— Един от Рицарите Хора. Дойде след като ти си тръгна и остана до края. Челк бе негов Риагард. — Междувременно глъчката бе секнала и двамата мъже седяха потни на килима с чаша вино в ръка. — Ние не можем да те принудим да се обвържеш отново с Рицар. Ти може би желаеш просто да воюваш в редиците ни.

— Първоначално — да. Сега обаче настъпила и промяна със смъртта на Риагарда. Виждам, че на Провидението съм му нужна повече като нечия пазителка.

Тя се изправи и заобиколи веселата групичка.

— А онзи, непознатият? — запита тя Хефроя, докато излизаше.

— Това е Андроним. Риагард е на Треадрик.

Желива се обърна и срещна приятелските му очи, които излъчваха спокойствие.

— На кой?

— На Треадрик, разбира се. Той е най-силния Хора от всички единадесет. Трябва да го видиш.

Желива се сбогува кратко и се отправи да търси шатрата на Рипел.

Вече седмица откак споделяше подслона на Рипел. Косата по слепоочията му бе почнала на посребрява, но той все още бе хубав мъж. Бе с около пет години по-възрастен от нея, но тя се успокои, защото бързо си паснаха. Това беше важно за Желива, точно колкото и желанието й да се срещне момчето. Попита Рипел за него и той се засмя на въпроса й:

— Хваща окото, нали? Странна птица е, дума да няма. Но трябва да ти кажа, че го обичат. Особен е, обаче талантлив. Това е, защото е гениален и дарбата му спасява много животи. Някъде се беше запилял преди три години, когато дойде мирът, заедно с онова момиче, Абриката, и никой не вярваше, че пак ще го видим. Е, проклети зимни елементали! Кой пък ти мислеше, че отново ще се бием? Скапано съществувание…

Желива поклати глава. Рицар значи. Значи стреляше, и то така, както не е и вярвал, че ще може. Странни обрати на дарбите. А може би не.

— Тежко преживя смъртта на първия си Риагард, Леонб. Стана един такъв спокоен, а това не му беше присъщо. Преди не скъпеше живота си за нищо, все изчезваше някъде и се връщаше целия в рани и драскотини. После обаче… Той, Леонб, беше истинска опора на Треадрик. Струва ми се, че му стана като баща, научи го на всичко, което знаеше, но другото (стрелбата имам предвид) си беше в него, и то сякаш напълно развита. Пък и Леонб беше целия изтъкан от легенди и пророчества. Нищо чудно, че бяха толкова близки. Пълнеше му главата с разни истории за зими, снегове и някакви царкини, които доста му допадаха.

Желива се поусмихна и нищо не каза. Думите на Рипел предизвикваха интерес у нея, но тя постепенно осъзна, че не иска да й разказват за него, а да го види. Странно се съизмерваше времето спрямо нещо толкова обикновено като среща с отдавна невиждан човек. Сякаш беше вчера. Тя не знаеше дали той така силно хваща окото, но се надяваше.