Мина Спиридонова - Зимни хали

Беше около десетия ден, когато тя научи, че той се е върнал от поредното си зачезване. Сега обаче беше несигурна, а и задълженията едва ли щяха да й позволят да се отклони дори за момент.

Сигурността беше нещо, в което тя обичаше да вниква. Винаги присъстваше на рапортите на Тайнствениците и след това посочваше някои от слабите страни на защитата или структурата на противниковия строй. Не винаги имаше такива.

Излизаше от просторната шатра на Хефроя, където се събираха. Не всички Риагарди или Рицари идваха, но тези като нея, дългогодишни по опит и знание, бяха необходими. Преди години тя се учеше, а сега бе неин ред да решава и да дава съвети. Вървейки с Хефроя, тя дори не забеляза малката тълпа, събрала се в центъра. Глъчката беше весела и силният смях подхождаше повече на панаирско увеселение, отколкото на военен стан. Тя се опита да си пробие път до сърцевината на тълпата, където явно се вършеше нещо нередно. Внезапно някой я сграбчи за ръката и я повлече навътре. После тя се озова до така недостижимото представление, но попадна на нежелано зрителско място. Този, който я дърпаше така здраво беше Андроним, а в далечината, на около петнадесет крачки от него, стоеше мъж с лък в ръце. Андроним я постави в страни от себе си и вдигна с две ръце меча, който държеше. Тя се втренчи в него шокирана и дори не можа да помръдне.

— О, доста смел ход, Андроним! — подвикна мъжът, застанал срещу му. Изглеждаше едър и не много млад. Високото му тяло моментално се изви като на танцьор, готов за първите стъпки, а после опъна здраво тетивата на дългия лък. — Уважаема лейди, моля не ме корете за стрелата, която съм насочил към сърцето ви! Ако тя пропусне целта си, в което силно се съмнявам… и все пак, нека душата ви преследва и моята скромна личност — единственото, което бих поделил с този безрасъден ненормалник!

— Моля…? — прошепна едва чуто Желива, докато времето изстрелваше стрелата си в нея. Последва силен полъх от несъществуващ вятър непосредствено пред лицето й и после звън на метал в метал. Изви се такъв аплауз и свиркане, че Желива излезе от унеса, в който беше потънала. Озърна се наоколо и наведе поглед към краката си, където лежеше стрелата. Светкавичната бързина на Андроним я бе отбила преди тя да мигне. Стрелецът се приближаваше усмихнат, преметнал лъка на ръката си. Обзе я заслепяваща ярост и преди той да се озове до нея, подкрепян и поздравяван от възторжените войници, Желива мигновено скочи и го събори с изваден меч. Острието потъна в меката му плът.

Да, после дойде и изненадата. Не удивление, а обикновена изненада, примесена и с малко потрес. Под нея лежеше Треадрик. Гледаше я сериозен. Тя беше поразена от него, от цялото му същество и излъчването му на необикновено надарен майстор. Преди да успее искрено да му се възхити и преди чувствата й да достигнат до съзнанието, тя изсъска:

— Ако още веднъж сториш това, ще ти отнема живота!

В същия миг о нейния врат се допря друго острие. Тя не беше забравила за Андроним, който щеше да даде живота си за този на Треадрик. Той я сграбчи за косата и я накара да вдигне глава, докато очите им се срещнат. Нито нейното, нито негово острие отслаби натиска си.

— Пусни го, защото инак ще се простиш с главата си! Няма и да усетиш как ще прекърша хубавото ти вратле!

От множеството, което бе замлъкнало остро, се втурнаха Виксер и Хефроя. Те се опитаха да отстранят Риагарда от Желива, но той не я пускаше. Тя се изправи от Треадрик и отблъсна Андроним достатъчно ловко, че да се освободи от хватката му и да премести меча към лицето му. Ярко бистрите му очи гледаха безпощадно. Сега гневът му бе поразяващ, подсилен от нейния, който тя не прикриваше. Желива смътно, но недвусмислено осъзна източника му и реши да се бори заради просташкото му забавление и унижението, на което я беше подложил. Той пристъпи към нея с интелигентен финт, но тя съумя да вложи много по-остра ярост и да го накара да отговори подобаващо. Тя искаше да се бие с него, искаше да му отнеме меча, искаше да го рани, искаше той да я намрази и да остане с белези от този сблъсък, искаше да го прекърши и да му покаже слабостите на тактиката му… искаше…

Беше ранна утрин. Тя едва сега се надигаше, а трябваше да стане преди изгрев слънце. Беше някак сломена и нерадостна. Мислите й се лутаха и не се спираха на нищо определено. Разкърши се и умората се изцеди с движенията й. Облече се бавно и внимателно. Нещо се бе променило.

Платнището се повдигна и влезе Рипел. Той я огледа и се усмихна.