Мина Спиридонова - Зимни хали

— Желива! Не си отивай, Желива!

Двамата вплетоха пръсти и той потръпна. Дълго време тя мълчеше и слушаше пукането на въглените и тихото стенание на ранения Рицар. Той почти не реагираше на докосването й, само леко напрежение стягаше мускулите му от време на време. Когато продума, гласът му беше пресипнал и много тих:

— Моля, вода…

Пи бавно, на малки глътки. Беше объркан. Сякаш вече не можеше да познае Желива, защото се дръпна инстинктивно от обятията й и се опита да стане. Тя го задържа неподвижен, доколкото беше по силите й.

— Какво сте направили с мене? Андроним, чуваш ли ме? Андроним!!! Отзови се, моля те! Помогни ми! Ти трябва да ме пазиш! Къде е…?

Той втренчи поглед в тавана, после затвори очи и утихна. Желива го разтърси здраво и се опита да го накара да отговори на думите й:

— Недей да ми се изплъзваш пак, Треадрик! Стига! Чуваш ли какво ти казах? Треадрик…!

Той ослепя. Вече не можеше да вижда нито сенки, нито дори силна светлина. Изгуби и мишената.

През прозореца светеха луни и бледия хоризонт на наближаващия изгрев. Звездите бяха ярки и мигаха със сетен блясък преди да избледнеят и угаснат.

Лицето на умиращия бе още по-бледо. Очите му бяха разводнени и толкова тъжно красиви с прозрачните тъмновиолетови кръгове, които ги обграждаха. Клепачите му прозираха като крила на пеперуда, нежни и влажни от треската. Леко потрепваха при шума от стъпките й, когато тя го обикаляше и поставяше студени кърпи на ръцете и челото му.

Тя отново седна и скръсти крака. Хвана брадичката му и пак се взря в лицето, така променено само за девет години. Да, тя гледаше на тях като на дълъг път и дълг, който трябваше да изпълни, като напразно и с нищо не запомнящо се време, губено в търсене на нова душа и начало. Сега Желива се питаше единственото, което я караше да тъгува по миналото — защо не го взе тогава със себе си? Защо тогава го отхвърли и кой сега й даваше право да го държи в сетния му час? Къде беше всичко, което бе направила за него и нима можеше да се побере и в шепата на здравата му, корава ръка?

— Как е възможно? Къде е? Къде са всички? Не я усещам вече! Господи, не я усещам!!! Няма я дарбата ми!

Треадрик посягаше към косата си, но Желива я беше сплела в плитка.

— А защо не идва Абриката? Желива, кажи й да дойде! Кажи й, защото и нея не виждам вече. Къде е отишла, защо ме остави? Защо не направи нещо за болката? Защо я няма?

Тя му каза, че Абриката е мъртва и му предаде думите й. Той изкрещя и обърна глава. Зашепна думи на същия онзи неразбираем език и не отвърна на молбите на Желива. Тя сведе очи и се почувства смазана. От жестокостта на посланието й, от силното му страдание, от своето, граничещо с безразличие отчаяние. Стана и излезе от стаята. Това бе всичко, което можеше да направи.

Тя поседя при Андроним, докато той се събуди. Под очите му имаше същите дълбоки, болни кръгове, които бележеха иначе спокойното му лице. Тя милваше меките му коси, полепнали по челото и тихо целуна ухото му. Слънцето едва изгряваше. Тежката нощ се стапяше, а с нея и отморителния хлад.

Желива разгледа внимателно превързаните му крайници, прогорени от незнайна, отровна течност. Под грапавата, сива покривка тялото му беше голо и затоплено от раните. Тя плъзна ръка по бедрата му.

Андроним отвори очи. Изправи се трудно. Болката го подкоси, но той вложи цялата си останала сила и коленичи в краката й. Тя зарови пръсти в косата му и вдигна главата към очите си. Погледите им се срещнаха.

Той се усмихна.

— Здравей, моя Желива. Тъжна си.

Желива поклати глава и се замисли над думите му. Вече й се струваше, че не може да се бори с тези всепроникващи очи, очите на двама мъже, които бяха достатъчно могъщи и жестоки, за да защитават една жена.

— Абриката е мъртва.

Първо Андроним пое остро дъх, но това само усили болката му. Тялото не можеше да се бори с душевните сражения, както тя отдавна бе разбрала. Умът и сърцето бяха така свързани, че връзката им се оплиташе в хилядите метафизични и физични елементи на възел, чието разплитане можеше да доведе до непоносима по силата и дълбочината си агония. Андроним я прегърна по-здраво и това й донесе утеха.

— Исках да те питам нещо — каза тя внимателно.

— Мислех си, че това няма да се случи. Та тя почти не бе подложена на риск. Не и на такъв, на какъвто се подлагахме ние с Треадрик… — Очите му се разшириха в учудване. — А той?

— Сега, когато тя е мъртва, той е напълно безпомощен. Страхувам се, че ще умре. Викаше те. Но… — Желива наклони глава и се доближи до него. Прокара длан по лицето му и се възхити на хубостта и младостта, която излъчваше. Постави двете си ръце на устните му. Прониза я усещането за горещия му дъх. — Преди да издъхне, Абриката ми каза за връзката си с него.