Мина Спиридонова - Зимни хали

Горяха пушливи и задушливи пламъци. Бяха като факлена светлина, хвърляна от поставката й на стената. Като коридори от течения и вход към световете на Арката.

— Боже Рил Създателю, кой призова Проклетите в битката на смъртните! Да се превърнеш в пепелище от позорна плът и омраза дано!

Крясъкът долетя в ляво от Треадрик, но той не обърна внимание. Нямаше смисъл от пролятата кръв. Стрелите не раняваха нищо, което не беше реално присъстващо. Той изкрещя, надявайки се Хефроя да го чуе сред бурята от предмети и облаци, завихрени във въздуха.

— Спрете! За Бога, спрете или се целете само в хора! Не по демоните! Хефроя…!

Поредната стрела, която постави в тетивата, се изпрешна и падна на две крачки от него. Другата се пречупи на две, а мишените се стрелкаха хаотично и непостоянно. Само паникьосаните воини бяха замръзнали на едно място с оръжие, вдигнато в ръка и погледи, втренчени в падащите от небето птици с рогове по крилата. И черни феични същества в колесници, които пускаха сърпове от луни…

Тетивата в ръцете на Треадрик омекна и изведнъж се скъса, изтъняла като косъм. Той изруга и я доскъса. Концентрацията на мишените прекъсна като кипене на чайник. Треадрик беше потен и скован. Косата му беше подгизнала от мекото шибане на парата. Приклекна зад дървената руина и намери там Андроним. Той лежеше на една страна и се опитваше да пречупи стърчащата от гърдите му стрела. Беше побелял от болка. Мечът му лежеше до него, потънал в отровно кипяща локва от киселина. Около тялото му имаше поточета, в които бълбукаше същата течност и гореше кожата му. Те извираха от нищото. Мечът блестеше в черно сияние.

Треадрик се опита да вдигне тежкото тяло на Риагарда, но в ръцете му вече нямаше сила. Хвана главата му и му се усмихна успокоително.

— Няма да те оставя така. Дръж се.

Заобиколи едната половина на каруцата и се увери, че дъските са здрави. После пак се наведе над мъжа и с усилие го надигна, полагайки тежестта му на рамото си. Намести го върху грапавата дървена повърхност, въпреки виковете му. Остави го да лежи кървящ, с пронизващата го стрела, но не можеше да му помогне с друго.

— Ще намеря другите и ще доведа Абриката.

Ръката на Андроним се опита да го стисне, но падна безпомощно.

— Доведи Желива. Чу ли…

Мечът на Андроним беше безполезен и Треадрик не го и погледна повече. Трябваше му друг. Заваля горещ дъжд. След него и игли. Той притичваше между мъртви и все още живи, и между все още сражаващи се, и между вкаменени тела, и между все повече призраци. Искаше да види само хора, които се биеха със стоманените си мечове и които падаха в прахта на сушата, а не духове и демони, чеда на Арката, които плуваха в морета от лава и разяждаща вода. Той винаги беше смятал, че ще умре от копието на противник, който не може да борави с меч или с лък. Той бягаше от друга смърт и не вярваше, че ще я намери в тази битка, колкото и странна да беше тя. Вярваше обаче, че други няма да намерят спасение.

Смъдеше го навсякъде. Сигурно имаше рани, които не беше забелязал. Само се молеше да не го е одраскала отровна стрела. Беше убил двама Рицари Хора от вражеска страна и знаеше, че те използват силни и бавнодействащи отрови. Затича се. Не можеше да намери нито един меч сред труповете на убитите. Но трябваше да има! Той се спотаи зад пронизан кон, от чиито вени все още бликаше топла кръв. После край него се разнесе тих шепот и смях. Той се приведе напред и надникна от другата страна. Край ароматна кадилница, поставена на пъстър, тъкан от коси килим, бяха застанали в кръг самодивски видения и пиеха гореща кръв от извита купа от рогове. Те го погледаха и му се усмихнаха. После се присегнаха към тялото му и въпреки голямото разстояние, го стигнаха и го придърпаха. Той почти простена и успя да се откопчи. Побягна.

Все още валеше. Насред лагера се беше проснал досега несъществуващ път. По него тичаха и се надбягваха, дуелираха и скачаха всякакви същества. Треадрик се обърна назад и се озърна. Обърка се. Искаше да намери другите Рицари и Риагарди, но мястото, което до преди малко му се струваше близо, сега просто го нямаше. Сякаш земята се бе разтегнала на мили околовръст, оставяйки хълма самотен в пустинята от чернота и наслагани магически потоци, смесени при боравенето на всички от Арката, опитващи се да запратят реалността в милионите други възможности, странични на настоящето. После, като от мираж край неговото самотно тяло изникна другата част на стана, после се завъртя като във времевъртеж и на спиралки продължи да се люшка ту в едната посока, ту в другата. Видя, че каруцата, в която беше оставил Андроним е в далечината. Не се движеше и изглеждаше стабилна.