Мина Спиридонова - Зимни хали

Той пръв разбра, че Треадрик не е Мечоносец, а роден Рицар Хора. Отношението му коренно се промени. Грубите му забележки и съвети секнаха. Колко пъти сме спорили за това как да му говори! — Абриката сбърчи чело. Желива стисна още по-силно ръката й и й се усмихна. — Така или иначе Леонб вече не беше същия. Промени подхода си. Говореше на Треадрик странни неща, поучаваше го с легенди и митологични разсъждения. Някакви особени философски идеи, които не съм очаквала от неговите уста, но те много допадаха на Треадрик. Доколкото разбирах, Леонб го отъждествяваше с някакъв древен герой, чиято съдба била да бъде вечно преследван от Кралицата на ледовете, Кореллада. Това обясняваше, според него, странното боледуване на Треадрик. Той му даваше една много рядка билка, Белолист, която единствена можеше да го успокоява.

Абриката рязко се закашля и застена. Обърна се на другата страна. Когато пак легна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Стига с това. Няма смисъл. Каквото сме преживели, вече е свършило. Трябва да ти кажа важното. Аз умирам, Желива. Смятах, че той ще стане мой, вече истински мой, след като войната свърши. Мисля, че трябва да знаеш какво крепи Треадрик.

След известно време разбрахме, с помощта на Леонб струва ми се, че билката не винаги му действа. — Абриката за миг притихна, сякаш загуби съзнание, но после отвори рязко очи и погледна още по-твърдо Желива. — Той ме привърза към себе си със същата онази способност, с която приближава мишената. Или подобна. Женската връзка му дава сила. Аз мога да му помагам, когато съм до него или го докосвам по косата. Косата е животът за него, Желива. В нея е силата и дарбата му.

Тя притвори очи и на устните й се изписа усмивка, която прониза Желива в сърцето и я накара да заплаче.

— Така ми се искаше да остана. Откакто го срещнах съм чакала всичко да свърши и да заживея с него. Не съм помисляла и за миг, че може да умра. Не съм се страхувала и за него. Но мислейки за това разбирам, че нещата не могат да свършат иначе — или той трябва да си тръгне, или аз. Аз. Той трябва да остане.

Желива, аз обичам Треадрик и не се съмнявам, че и той ме обича. Обичам го много. Кажи му го. Моля те…

Тя надигна леко платнището и влезе в топлата стая. Притвори вратата тихо и спусна завесата.

Постоя известно време отстрани, подпряна на стената и взираща се в огъня на камината. Повечето от зле ранените бяха настанени в малкото стаи на страноприемницата в селоло. Хората се оказаха радушни и приеха без притеснение войниците, пострадали в дългата битка. Вече беше нощ, а от лагера им не беше останало почти нищо.

Двама Риагарди бяха ранени, но не сериозно. Този път нямаше жертви от Рицарите. Здравите и оцелелите бяха твърде уплашени, за да се радват на победата. Почти всички останаха в стана и се заеха с възстановяването му.

Нощта остана ясна, както предвещаваше да бъде след безоблачния, горещ ден. Желива беше станала свидетел на метаморфозите в строя на противниците. Сякаш всички те никога не са били хора, а само преобразени демони от Арката. Изкривяването на пространството беше само малка част от магиите, които се носеха около хълма през цялото време. После, когато всичко внезапно се разсея видя, че имаше пет пълни луни. Желива се озова върху тялото на мъртвец, с меча си в ръце, чийто връх опираше в гърлото на Лодецим. Цялата околност бе покрита с трупове на хора и от двете страни, коне с прерязани жили, мечове. Много мечове. Имаше изчезнали воини, ала не намериха нито един.

Тя сведе поглед към лежащия на пода. Той не даде знак с нищо, че я е усетил да влиза. Очите му бяха неподвижно вперени в тавана и не мигаха. Дишаше абсолютно равномерно, като че спеше.

Желива коленичи до Треадрик. Наведе се и впи жаден поглед в очите му. Те бяха потъмнели силно, също както косата му, и бяха загубили цвета си. Тя докосна челото и го целуна по бузата. Изгаряше в силна треска. Беше потен. Легна до него.

Двата му крака бяха счупени. Бяха го оставили в страноприемницата в топла стая. Лежеше направо на голия, твърд под; само наметалото го делеше от студения камък.

Тя разсеяно въртеше между пръстите си кичур от зверски отрязаната му коса, която сега бе дълга малко над лакътя му и вече не беше виолетова. Студенееше и не искреше с предишния жив блясък.

Топлината в стаята я успокои. Тя се притисна по-плътно да тялото му и привлече лицето му към устните си. Искаше да отиде при Андроним, но знаеше, че сега тук е по-необходима.

Не скъпеше ласките си за него. Чувстваше странно успокоение от факта, че той умираше бавно, но още дишаше. Тя искаше да му помогне. Изпълни я плътна топлота, която идваше от неподвижното му тяло. Желива продължаваше да го гали и постепенно разбра, че Треадрик започна да излиза от вцепенението, тялото му се отпусна, дишането се учести, а сърцето му запулсира по-силно. Той допря буза до челото й и прошепна: