Мина Спиридонова - Зимни хали

Той стъпи на пътя и тръгна. Пред погледа му се размиваха сюжети и легенди, в които, като на театрална сцена, играеха обитателите на световете. Млади демони и деомни свилици пируваха в пустинни, пясъчни замъци; други пътешественици гостуваха на дракони в Обителта на Дракозащитниците, които дракони имаха пърхащи крила и стъклени очи; в зала от замъка на Рай Зедарите се въртяха според незнайни сили пирамиди, топки, елипси и кръгли статуи; две демонки отвличаха човешки любовник сред скалистите си покои в море от звездна смес; друг звездобройствен демон бъркаше малка експериментална вселена от същата смес, забъркана с лунни лъчи от пълнолудието на дяволския празник; в земята на привиденията, изтъкана от мостове и пресечки, имаше двубой на призрачни молвиди за тяхната годеница — душехранителница; на масичка от полирани кости лежеше скиптър на царица и яйце от царска птица; млад червенокос рицар се любеше с демонична котка; тунели от ледени кристали, тронна зала и знамена от скреж; трон от прозрачен лед, инкустиран със снежинки и стаи с трофеи от битки и врагове; владетелка с кристаличен меч се изправя и пристъпва…

Треадрик позна Кореллада в лицето й. Изскочи от очертанията на пътя, отмалял от уплаха. Ако тя добиеше реалност…

Тя доби мате — реалност и го последва с вледеняващо спокойствие. Той й обърна гръб и се спусна надолу между опустелите шатри и навлезе в началото на селото. Пътят, който бяха преградили, беше самотен и сух, недокоснат от вода и пръски магически смеси. Мярнаха се няколко пусти къщи, а след още една крачка отново беше в лагера. Въртеше се в омагьосан кръг.

Той не можеше да намери оръжие. Тук нямаше никакви мечове. Обърна се към Кореллада. Тя го проклинаше:

— Проклет да си, Белледен и да замръзне зимата, в която си се появил…! — Шепотът й беше призрачен, като стържене на пясък по стъкло. Като кошмарите, в които му се явяваше.

Краката му шляпаха в потоци вода. Дрехите му бяха просмукани, тежки и премръзнали. Той не чувстваше студа. Само дрехите… Всичко беше кално и размито.

Той се подхлъзна. Не, по-точно кракът му се подкоси вледенен. Падна по очи и се задави. Започна да кашля. Видя я как се навежда над тялото му с бляскав кристаличен меч, като исполин на оживяла статуя. Посегна към разпиляната си коса, но тя вече я държеше в ръката си. Неговите пръсти стиснаха парченце, отчупено от роклята.

— Не… моля! — прошепна той.

Мечът преряза гъстия сноп коса като розев стрък.

Докато я гледаше как се стопява, чу и ужасен, тътнещ грохот. Не, това май бяха камбаните на смъртта! Да…! Нали? Най-после…? Край! Другата страна на болката, на непоносимата болка, която свиваше сетивата до първичните им усещания, беше утехата и покоя, които даряваше след страданието.

— Да…! Да…! Даааааааааа…! — изкрещя Треадрик, а сълзите го задавиха.

— Треадрик! Махни се! Махни се, копеле такова! Махай се от пътя… Треадрик!!!!!!!!!

Виковете на Андроним, пълзящ със сетни сили към него, не му донесоха нищо. Нищо по-бързо от това, което чакаше всеки миг. Мъчеше се с всички сили да задържи и малкото кал… пепел?… която се стичаше между пръстите му. Нещо ставаше с ръцете му…

Печеше слънце. Трептеше мараня. Пепел. Пушек, пръст във въздуха. Тропотът беше на празна каруца, която летеше с цялата сила на двата обезумели коня право към лежащия в пръстта Треадрик.

Той нищо не усети, когато двете странични колелета минаха през краката му.

Ръката на Абриката я стисна силно. Беше студена, сякаш вече бе мъртва.

— Чуй… чуй ме! Желива, трябва да ти кажа нещо! Важно е!

— Не, недей. Нищо не е по-важно от това да се оправиш.

Лампата мигаше колебливо и пламъкът се клатеше упорито на вятъра. Желива стоеше неотлъчно до Абриката вече три часа. Момичето бе пронизано от отровна стрела, докато се притичваше на помощ на ранените. Стана пред очите на Желива, но бързата й намеса, разбира се, вече не можеше да помогне. Лицето й беше бледо, а очите имаха неестествено стъклен блясък. Трепереше от време на време и все по-често изпадаше в унес, от който не можеше да излезе. Отново погледна към Желива.

— Така ми се искаше да разбереш и останалото! Ще се опитам да ти го кажа, но се страхувам, че няма да е достатъчно. Той… Треадрик… — Гласът й стана по-дълбок, а лицето й се разведри при спомена за него. — Твърде дълго беше с мен и това, мисля, го промени към пътя, който той сам трудно щеше да открие. Той не жалеше нищо от себе си и се раздаваше, доколкото му стигаха силите. С риск за живота си. В началото грижите ми и това, което се мъчех да му втълпя, противоречаха на всичко онова, на което го учеше Леонб. Той дойде малко след като ти замина и го пое. По едно време дори искаше да го отдели от мен. — Разказването сякаш я ободри и понамали страданието й. — Както ми се доверяваше той (а Треадрик го правеше, защото се нуждаеше от жена до себе си), Леонб го съветваше да не се съобразява с никого и винаги да се грижи предимно за себе си, защото такъв бил животът на воина — самотен и инстинктивен. Ясно забелязвах, че това някак не се нрави на момчето, поне една малка част от него, защото виждаше, че аз се грижа за него и винаги сме заедно. Треадрик винаги се връщаше при мен. Сраженията бяха дълги и изтощителни и постепенно той се изучи под ръководството на Леонб. Взе да участва в боевете, но почти винаги с лъка си. Не използваше меча, както и да го ругаеше Леонб.