Мина Спиридонова - Легенда за мостотворците

Не тъжа вече за единствения ми Преславид. Те ще го обучат, ще го държат затворен в Легендната обител, но само докато не дойде времето той сам да се изтръгне от оковите им. А той ще го стори и тогава всичко ще се промени.

Огор мълчеше и ярост и невероятно щастие се лееха в душата му. Това, което го отчуждаваше от нея всъщност никога не го бе сближавало повече; тя бе родила неговото дете и така, както бе постъпила бе необяснимо за него, но той и не помисли да я съди, защото не разбираше терзанията на майчината душа.

— Радвам се, че сподели с мен, Матристела. Радвам се… — Гласът му заглъхна и той пак погледна към Вратника. Трябваше вече да излизат.

Единственото, което му дойде на ум е че иска да умре, и то веднага. Беше се вцепенил толкова, че мислеше, че вече е свършено. Докато прекрачваше си даде сметка, че няма да може просто да слее края на моста с вълнуващия се воал от мрак. И докато направи и другата крачка бе променил последните три педи от тъкънта на моста като ги направи изцяло отрицателни. Те позволиха онова, което беше непостижимо и мостът прилепна стабилно до гърчещата се повърхност на Границата.

Никой смъртен никога не бе успявал в това. Това беше невъзможно, но идваха нови времена. Времена на промяна и непознати, неподозирани събития и дарби. Само мигове можеше да издържи Огор, отчаяно допрял тяло до положителната тънка нишка на почти черния Вратник. Матристел мина покрай него и застана лице в лице с черното и внезапно издигналите се звуци на шепот, грачене и еховидни писъци. Всички тонове и височини на неопределими звуци прокънтяха едновременно в умовете им, а гласове на призраци пееха и пискаха откъм стената от подвижна нощ.

Димогор източи малко поточе от така чуждата на него енергия и я промуши в пелената от говорящ мрак. Раздели и удължи потока и разтвори праг чрез вертикално отместване. Болката така го завладя, че той изкрещя… Но той можа, той задържа очите си отворени и въпреки смразяващо усилилите се гласове, подели с Матристела последният й поглед, с очи, които го обожаваха и отдавна тъгуваха по него.

Тя скочи леко към процепа, Димогор изтърва енергията, обърна се и мигновено стъпи на тънката сияеща пътечка на обвития в студ мост. Пелената пак си беше цяла и единствено хладният вихър, повял през отвора и развял косите на Матристел, бе всичко, което последва.

Огор бе на края на силите си, но затича, затича с всички сили далеч от разпадащия се въздушен път и звучащите думи на магически заклинания и смъртоносни ритуали.

Тичаше, а по бузите му течаха топли сълзи.

И в по-следващия момент под краката му пътят осезаемо укрепна, а неестественото ехо донесе до ушите му викове. Те крещяха:

— Не! Не! Не! Не! Не!

Огор вдигна глава да види и видя. Към него се спускаше Даловардазиян и когато се срещнаха, Димогор падна на колене от изтощение.

— Не! Не! Защо? — Даловардазиян бе отчаян и коленичи до него.

Мина време преди Димогор най-сетне да го погледне. Погледът му бе избистрен и прояснен от душевната слабост на мъката му.

— Не биваше да я пускаш да си тръгне.

— Тя го пожела и аз бях задължен да и помогна.

Даловардазиян бе потресен от откритието, че пророчеството бе претърпяло промяна. Той едва успя да проследи Димогор и да го последва през остатъчните следи на мостове и пет Вратника.

— Както ти казах, така стана. Пророчеството се промени. Тя ни е нужна, Огор, нужна е на нас тримата. За нея се говори в пророчеството и тя е толкова важна, колкото сме и ние тримата. Тя е наречена Отрицаващата, но нищо повече не мога да разбера от накъсаните писани и неписани прозрения. Тя трябва да е тук.

— Защо?

Даловардазиян присви очи.

— Не ме ли чу?

— Да, чух те. Тя трябва да е тук. Да, някога, но сега. Тя ще дойде, ще се върне отново. Матристел ще успее и ще живее отвъд Границата, и ще се върне. Написаното се е написало едва сега, за да не можем да я спрем и да не знаем.

Даловардазиян разбираше.

— Разбирам. Толкова е просто. Някой неща не бива да се знаят, преди да се случат. — Той се изправи, гледащ към мътния пепелив облак от бушуващи противоречия. — Същите тези неща, крити от нас за нас. Значи всичко е наред. — Продължи той и Димогор се изправи до него. — Ние тримата ще успеем. Защото боговете го искат и защото е в силата ни.

— Все още сме двама.

— Не, Огор. Третият е вече с нас. Това е твоят син, Преславид Велики Славиус Огор.

„Нима може някой да се пребори с вечността и туй, що изискват нейните Властелини? Как биха могли смъртните дори за миг да се докоснат до предначертаното и да поемат най-правия и праведен път…