Мина Спиридонова - Легенда за мостотворците

— Ох! — простена Огор и отново се отпусна в леглото.

Тя го докосна по бузите и сложи на челото му студена кърпа. Покашля се.

— Не ми харесва как си отпаднал. Не искаш ли нещо за ядене?

— За ядене ли? — Той отвори очи и я погледна както беше надвесена над главата му. — Нещо случило ли се е?

Тя се поколеба и бързо добави:

— Матристел си дойде.

Димогор се усмихна и очите му станаха още по-блестящи.

— Боже мой, наистина ли?

— Долу е. Иска да те види.

Той стана и се облече. Завърза на челото си мокрото парче плат и тръгна по стълбите. Забави се със слизането, понеже му беше трудно да пази равновесие.

Видът й го изненада и той се сепна, когато тя придърпа главата му и го целуна по особения начин, по който го правеше.

— О, майчице, ти наистина си болен. А аз сметнах, че мързелуваш.

Той забеляза, че на врата си Матристел носеше яка от тънък гладко изкован метал, който в първия момент взе за фино изработена гривна, но веднага след това го смрази леден ужас. Той потърси очите й, които отговориха утвърдително.

Отдръпна се от нея и отиде да седне в едно кресло.

Освен това тя цялата излъчваше промяна. Беше леко наедряла, лицето й бе гладко и здраво на вид, а косата й стигаше почти до кръста. Приличаше на зряла жена, а той я гледаше и не можеше да каже откъде идва промяната.

— Откъде идваш?

— От Ирик-Рил. Дълго ме нямаше.

Той само кимна. Посочи със същия жест яката й.

— Виждам, че си се опитвала да прекрачиш някои забрани.

Този път тя не се усмихна, а само остана с поглед вторачен в него.

— Любопитен ли си?

— Има ли нещо, което изобщо трябва да знам? Дълго ме нямаше, каза тя и с това въпроса се изчерпа. — Огор млъкна и я гледаше сърдито, защото и тя мълчеше. — Защо носиш тази яка?

Всеки момент той я чакаше да викне, но тя само вирна брадичка и каза с достойнство:

— Защото се опитах да спусна мост към Мрака и ме заловиха. Хванаха ме и ме наказаха да не мога повече да докосна и със спомен дарбата си. Вече не съм Мостотворец.

В гласа й нямаше гордост, съобщи му го сдържано и с това уталожи гнева му почти веднага. Огор изпита такава болка, каквато тялото не можеше да му причини. Той винаги я беше обичал.

За него всякакви други обяснения бяха излишни. Разтвори ризата си, задавен от внезапната задушна горещина.

— Ще останеш ли?

— Няма къде другаде да отида. Ако няма да те притеснявам.

— Тук е твоят дом. Ти все още живееш тук и не си ми гост.

— Благодаря ти.

Макар че вън валеше сняг, щом бурите утихнаха и снежинките западаха бавно и хипнотично Матристел започна да излиза в двора на замъка. От прозореца Огор я виждаше понякога как крачи и стъпките й плътно я следват в дълбоките бели преспи. Носеше косата си спусната и дълга, по-скоро в знак на скръб и протест срещу опетненото си майсторство, отколкото на смело предизвикателство. Тя беше тъжна и самотна. Първо и самият Огор се бе държал отчуждено, защото не можеше да приеме версията й без каквото и да е обяснение. Но и тя не беше длъжна да му обяснява, затова и той не получи нищо повече от това, което ситуацията изискваше. Огор искаше тя да сподели.

С времето тя започна пак да го привлича, така както я желаеше в самото начало. Минаха седмици, въздухът се стопли и той отново започна да работи пълноценно. Нищо не й беше казал за Даловардазиян, а и той, слава на божеството, не се беше появявал. Не мислеше, че разкриването на самоличността му щеше да бъде уместно. За сега тя не знаеше нищо за новите му умения, които той не използваше пред нея, а и беше принудил Кагатна да си мълчи.

Матрисел го придружи няколко пъти, но после вече му отказваше категорично. Не й беше лесно да стои край него и да се наслаждава на нещо, което повече не бе по силите й.

Огор спомена как вече можеше да строи мост без да се докосва до Камъкът на Адава, само като сключи двата елемента на Черната гривна. В този момент Матристел отново усети онова освежаващо оживление, както когато учеше и почти не можеше да повярва, че ще трябва да се бори с желанието си сама да го направи. Защото не можеше. Дълго го разпитва как е успял, но той спомена само, че е станало случайно. Мостотворката бе категорична, че това не би могло да бъде сторено от нейна посестрима. Или от която и да е Мостотворка.

Една нощ тя се промъкна в градината и седна до Димогор. Беше хубава ясна нощ с много звезди и седем пълни луни. Димогор имаше навик да седи вечер в поддържаната градина, докато не захладнее нетъпримо. Все още беше ранна пролет.