Мина Спиридонова - Легенда за мостотворците

Той й се усмихна топло в мрака. Дали го видя или не, но тя също се усмихна. След малко заговори.

— Не съм сигурна какво си правил през всичките тези години и не знам дали имам право да те моля.

— За какво?

— Не си ли се досетил още? — Видя, че той сви рамене. — Наистина няма как да се досетиш и аз се радвам, защото няма да се налага да се притеснявам от мнението ти.

— Хм, и какво толкова може да те притесни в мнението ми?

— Ами молбата ми е по-специална. — Тя нарочно направи пауза, за да придаде по-вече тежест. — Би ли ми спуснал мост към Границата?

Огор подсочи от изненада.

— Какво? — Дойдоха му наум потоци от проклятия, но си замълча.

След няколко минути, след като успя да осмисли предложението й, което в първия момент с право можеше да нарече безумно, Димогор се успокои и седна. Той усети силата на отправеното предизвикателство.

Тя беше изненадана.

— Защо искаш да го направя?

— О, ами…. Аз вече не мога.

— Защо искаш да го направя? — повтори той въпроса си.

Матристел не беше мислила как точно да му обясни.

— Аз бях пълноправен Мостотворец, обучен в Легендната обител и приет в мостотворческото общество. То изисква стриктност, съблюдаване на неписания морал и колегиалност. Много неща, за които ти говоря са ти непонятни, защото ти, въпреки уменията си не си прекрачвал никога прага на Обителта, Великата цитадела на магьосниците, построена върху магически извор. Те ме засякоха, когато се опитах да прекрача с построения от мен мост отвъд Границата, защото моята сила е настроена на честотата на извора. Аз прекарах половината си живот там. Затова наложеното ми сега наказание не може да бъде прекрачено или простено. Така стоят нещата. Но ти не си бил свързан никога с моите събратя, затова те няма да могат да ти навредят или да блокират дарбата ти, както го сториха с мен.

— Но мога да загубя благоволението им.

— Ти никога не си го печелил. Те не могат просто ей така да те допуснат в общността си, но в този случай, невиждан от векове, те не могат и да те спрат, защото си под моя опека и служиш последователно и съвестно, както съм те обучила.

— Но те ще разберат, ако вече не знаят, че аз съм ти помогнал. Най-малкото ще усетят моста ми.

— Няма. Те не познават честотата на твоята сила и последователността, в която строиш мостове, не само защото не си бил обучаван в Легендната обител, а и защото си мъж. Защото си Гладиатор.

— Това не значи, че няма да засекат смущението, което ще настъпи, когато мостът се допре до воала от мрак. Но… — Той малко помълча, после внезапно добави: — Бих могъл да направя малък праг с отрицателна структура, за да не се нарушава заряда по повърхността.

Матристел занемя от учудване. Тя се взря в мрака към него с още по-голям интерес.

— Значи си мислил по въпроса?

— Да, на няколко пъти, откакто се върна.

— Защо?

— Питах се дали бих успял в това, в което ти си се провалила и дали използването на уменията ми като Гладиатор могат да направят невъзможното.

Матристел бе поразена и същата привързаност, онази, която ги свърза преди години пак я покори. Тя криеше ревниво още една тайна, много по-важна и значима от провала, защото тогава не знаеше какво щеше да произлезе от постъпката й.

— То не е невъзможно. Забранено е.

Димогор се оживи, макар гласа му да продължи да звучи сдържано.

— Питала ли се защо е така? Да, нали? Знаеш го много добре, ти и всички вие от Мостотворческото братство, но все пак мечтата ви, граничеща с глупост, е просъществувала толкова дълго, колкото магически свитъци нямате в хранилищата си. Забранено е, защото тук става въпрос за открит и опасен конфликт при намеса със чужди на нашия свят сили. Мрачни сили, Матристел. Биха ли били отделени с такава могъща и здрава пелена, за да може после Мостотворка да спусне мост и да прекрачи в границите на една противоположна и враждебна към нас земя. Ти не знаеш какво те чака отвъд.

— Но знам какво ме чака тук! — Тя беше променила настроението си и гневът й я заслепяваше. Той нямаше как да разбере как една мечта, съвсем безобидна, защото нямаше никакъв смисъл може да се превърне в цел, когато нещо ти бъде отнето. — Тук няма нищо. Всички пътища за мен бяха затворени, а всичко, с което се гордеех и което съм желала, не можело да бъде мое! Защото това е страх, страх от самите тях и силата им, която възкръсва умножена до безкрай и с потенциал, който само един легендарен Даловардазиян може да има!!!

Тя се задъха от ярост и неусетно започна да плаче.