Мина Спиридонова - Легенда за мостотворците

Сега бе ред на Димогор да немее пред изблика й на омраза. Той не разбра нищо, от това, което тя изкрещя и се обърка. Явно, че онова, което не знаеше, бе по-сложно и недосегаемо, отколкото вярваше. Между двамата бе зинала пропаст, която вече нямаше да могат да запълнят.

— Да, Матристел. Добре. Ще ти помогна. Утре тръгваме.

— Благодаря ти — каза му тя отново и този път наистина беше признателна.

Димогор не се поколеба и още преди да се сипне зората потеглиха. Яздиха цял ден, за да минат през Прохода на Плачовете. След като се озоваха на север се насочиха към просторната равнина отвъд планинските зъбери. Понеже нямаха никакво време, а и Огор в никакъв случай не трябваше да изоставя замъка Оорбе без Мостотворец, той бе решил да направи мост с пряк Вратник, който да им спести дългото и опасно пътуване през цялото поле. Трябваше да стигнат до брега, където малка галера пореше неспокойното море и кръстосваше между два от обитаемите острова на Фоплаския архипелаг, а после и до Тало-Равле.

Възможността да спусне незабелязан мост бе чудесна, защото много от островите нямаха обитатели, поради изключително суровите морски бури, които къпеха и изостряха скалите им. До брега имаше близък малък остров, който щеше да осигури прекрасна опора на съкратения му мост. Той нямаше намерение да спуска пълен мост от брега до ръба на Границата, тъй като Вратника щеше да скъси времето и работата наполовина. Прикрепянето на изходния край на моста щеше да втъче в самата структура на граничния воал.

Засега още не знаеше как ще изравни поляризацията така, че смущението да не се усети оттатък. В същото време този отрицателно настроен праг трябваше да бъде достатъчно къс, за да позволи на Матристел да пристъпи отвъд него. Смяташе, че след сливането на двете плоскости може успешно да изпозва същата енергия, но нематериализирана, за да направи процеп в тъкънта.

Не сметна за нужно да даде предварителни обяснения на спътницата си, която беше и негова любима. Но когато направи къс мост, дълъг едва около три крачки и завършващ в края с блестящопотрепваща арка, през която й посочи да премине, тя спря на средата на пътя и го изгледа. Много от нещата, които той правеше тя не беше и чувала и определено не го беше учила на тях, за да ги разбере, и все още не можеше дори да повярва, че само с едно допиране на дланите той може да плете мост където пожелае, без дори да усети главозамайване. Само тя си знаеше колко близо бе до смъртта, когато сама се опита да направи брод с помощта на заместителната плочка от каядий.

А в този момент дори бе изправена пред тази потрепваща, семпло украсена порта, която не беше нищо друго, освен втвърдена енергия и цветни лъчи, и която водеше към нещо и нанякъде.

— Огор…? — Тя очакваше той да й отговори, но той само сви рамене.

Зората ставаше все по-настоятелна. Всеки момент слънцето щеше да изгрее иззад източните върхари.

Прекрачи до нея и потъна в замъглената пелена на Вратника. Тя го последва, понеже нямаше какво друго да стори.

Озова се на същата плочеста украса на моста, който явно продължаваше след малкия портал.

— Във реалния свят моят Вратник е отворен на края на моста, който служи за основа. В момента се движим по самия мост, който се намира в паралелно пространство, което е само формално и скъсява невероятно разстоянията. Практически отвън мост не се вижда и всеки мост може да представлява само две врати с минимално кондензирана енергия.

Пейзажите около тях бяха размити и определено се движеха като подети от вятър плискащи се води. Само пътеката, върху която стояха бе ярка и твърдо очертана. Не много далече, на края на моста светеше в заслепяващо бяло арката на другата врата, сякаш можеше да я изпуснат.

— Това, което ни заобикаля Лирика ли е?

— Да. По гледките можеш да видиш откъде преминаваме. По тях се ориентирам.

— Познаваш ли мястото?

— Да, много добре. Спомняш ли си, бях ти казвал, че съм обиколил цялото западно крайбрежие на Алак-Тройла?

— Спомням си. Ти и брат ти.

— Не, аз и другите Гладиатори. Но тогава не можех да ти кажа това.

Около тях се забелязваха купчини от златни звезди, които не бяха звезди, а градове, пробягващи под краката им. Внезапно светлината премигна и Вратника се озова напреде им, като че ли някой просто отряза оставащото разстояние.

— Какво стана?

— Стигнахме. — Освен сиянието на Вратника изглежда, че наоколо нямаше нищо, защото бяха излезли на пустото поле на морския бряг.