Мина Спиридонова - Утринта на просветлението

Туромея. Пак. За втори път се озоваваше, паднал в краката й. Предлагащ живота си. Тя протягаше ръце. Беше ги чувствал, но не по-смъртоносно от душата й. Тя се усмихваше. Той пак бе тук и другото беше без значение. Тя го бе освободила отново да живее като смъртен, и отново да умре. Но той се беше върнал при другата. Пак я търсеше в несъвършения свят, в който тя съществуваше. Не във Висините.

Иолдинан посегна към голите си гърди и пристъпи към нея. Трябваше да постави нейния знак на сърцето си. Трябваше. Но той не искаше. Откъсна поглед от очите й. Тя се изправи. Не биваше да го прави. Използваше остатъка от силите си, за да избяга.

Иолдинан сграбчи Молианис и го измъкна от ръцете на Ктрума. Съществото му завинаги щеше да й принадлежи.

— Не оставай, Молианис! Не и този път! Не искаш ли да умреш? И да се луташ пак свободен, не тя да те вика непрекъснато! Не искаш ли да умреш, Солиден?

Той викаше, болката се връщаше, както при призива й преди години. Трябваше да умре, за да забрави. Влачеше го нататък. Щеше да намери пътя. Преди силите да се стопят като снеговете…

Туромея гледаше след него. Не го повика, но той щеше да я чуе дори сред Окото на Хаоса.

— Милоин, нима ще умреш така лесно, когато не можеш да се откажеш от мен? Та аз имам цялото време във Вечността, за да те чакам!

А колко бе това за нея?

Залата добиваше очертания, но ту се губеше, ту пак се разгръщаше. Утрото беше дошло и нахлуваше през широката тераса. Обърна глава към Герионик. Младежът стоеше на балкона, надвесен през перилата. Искаше да му каже толкова неща, неща, които бе направил и които бе забравил. Това бе неговият приятел, познаваше го от хиляди години. Срещаха се, забравили един за друг, оставяйки един на друг единствено чувството за споделени спомени и преживявания.

Молианис лежеше на земята, а Дориа го държеше. Докосваше го и плачеше. Той щеше да живее. Кралицата бе неговата болка. Те бяха братя, пленявани заедно в косите на богините, бяха обичали и бяха обичани. Винаги щяха да останат заедно.

Сега вече можеше да погледне към Булниена. Тя го гледаше. Беше тиха. Как бе успяла да го задържи? Защо щеше да й позволи да вземе живота му в бъдещето?

Не искаше да знае, дори сега, когато бе докоснал Бъдещето с ръце. Всеки загубен живот бе среща в другия. Все по-силна, и по-силна. Съдбата му се редуваше с безсмъртието на Туромея. Животи, в които Булниена щеше да го търси и да загива млада, щом него го нямаше. Усмихна й се. А тя знаеше ли?

— Да.

2 август 1999 год.

© 1999 Мина Спиридонова

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/618)

Последна редакция: 2007-02-09 13:54:16