Мина Спиридонова - Утринта на просветлението

Той се надигна с мъка и се опита да надникне отвъд оскъдния кръг светлина, който им осигуряваше факлата в ръката на Визуализатора. Лежеше точно в основата на Арката на пътищата, заобиколена от кръга с познатите тринадесет руни. Обърна се към двамата. Младежът уморено приседна до Булниена и определено изглеждаше така, сякаш е срещнал наяве най-страшните си кошмари. Беше превързан тук-таме, по лицето си имаше драскотини, а от дрехите му бяха останали някакви жалки дрипели.

Булниена на свой ред бе не по-малко съсипана, но сякаш не толкова от умора, колкото от преживяното. Сякаш бе участвала в битки, защото роклята й бе обагрена с кръв, макар да не беше ранена. Тя го гледаше все така настойчиво.

— Какво е това за Патриархесата и Пегасите? Нима помниш нещо?

Принцът се подпря на излъсканата плоча, върху която почиваше старинната реликва.

— Помня само последното си преминаване, но не и предишните две. В третото прехвърляне се озовах в бъдещето. Имаше странни летящи неща, Ескода Рила се казваше Есарелон Геден, а ти беше воин, който яздеше Пегас и предвождаше непобедима войска. Наричаха те Патриархесата на Ездачите. Аз дойдох при теб след толкова дълго търсене, а ти… ме прониза с кама.

Двамата с Герионик ахнаха едновремено. Пръстите й инстиктивно се вкопчиха в роклята.

— Писателят на Времето… — Тя погали плата с особен жест. — Това е твоята кръв. Загубих те и преди. Не помня кога, но ти беше един от Просветлените. — Сега бе негов ред да прехапе устни. — Самоуби се в Утринта на Просветленито. Падна в ръцете ми.

— Помня, че ти стоеше до мен — намеси се и Герионик. Беше стиснал глава между ръцете си. Погледна Иолдинан. — Аз почитах Форвила.

Едва сега Иолдинан се обърна към него.

— Видях те, докато плуваше към Белден — е — Стрехекен. Аз бях на кораба на семейството ми на път към пристанището на Еагадона. И ти бе една от тях . — Той посочи към Булниена. — Пееше ми, докато се хвърлях във водата в стремежа си да те стигна пръв. Просто откъсна душата ми и я взе, и макар болката да не беше физическа, силата на песента ти беше като нож с отрова. — Тя се приведе към него и доближи устни, докато не се докоснаха. Дълго останаха безмълвни, преливащи от спокойствие, болка и очаквания за следващите си срещи. Далеч напред…

Чу се проскърцване и в следващата минута се изви хладно течение. Двамата вдигнаха глави и погледнаха в посока на шума. Герионик стоеше изправен до правоъгълен отвор на висока врата и се взираше към помещението отсреща. Оттам нахлуваше бледа, особено прозрачна светлина.

— Елате тук. — Те се подчиниха. Не носеха нищо, конете бяха изчезнали. Бяха преодоляли капаните на Дориа, от които едва ли щяха да се измъкнат, ако не бяха спомените им един за друг. И тримата бяха разбрали, че не Тукадур ги бе поставил в клопките на споделената им съдба в пространствените константи, а самата кралица, която не можеше да знае за бъдещите и миналите им срещи и превъплащения. Тя не очакваше да ги види заедно. Искаше да ги раздели, защото на нея й бе нужен само Иолдинан. Не Булниена, която щеше да го спаси от обятията на Туромея. Не Визуализатора, който щеше да съзре единствения правилен символ на Предводителката.

Пристъпиха напред.

Залата бе извисена. Таванът бе съставен от споени шестоъгълни камъни с прозрачни жилки, през които прозираше ясното звездно небе. В отсрещния край имаше просторен балкон, в посока към който таванът се спускаше надолу и дори можеше да се докосне. Непосредствено близо до терасата той просто липсваше. Нощната синева нахлуваше безпрепятствано с цялата си богата гама от цветове и бляскави светлинки в помещението. Сега през отвора се усмихваха в пълната си красота пълните тринадесет луни. Но вятър нямаше. Беше високо, но не и ветровито. „Магия“, помисли си Иолдинан и застана до Герионик, който не откъсваше поглед от светилата горе, и до Булниена, която не откъсваше поглед от него. Атмосферата беше особена и натрапчива; шепнеха се древни пророчества и магическите формули се събуждаха…

Отвори се врата към близка стая. В призрачната тъмнина пламнаха малки сияещи отвътре сфери, които провиснаха близо до шестоъгълните плочки. Те видяха млада и изключително красива жена да води след себе си млад и не по-малко прекрасен мъж. На врата му имаше нежно колие, подобно на гривна в което беше гравиран знакът на неговата луна — Ктрума. Тя го държеше с този накит, който беше привързан с верига от оплетено поле, поле извличано от него. Колкото повече го дърпаше, толкова по се изтощаваше той.