Мина Спиридонова - Утринта на просветлението

Булниена ахна щом видя лицето на Молианис, почти без да погледне към Дориа. То бе много подобно на брат му, силно, с изсечени резки черти и блестяща черна коса. Тя го посочи, без да осъзнава какво прави.

— И той беше там, в Утринта на просветлението.

Това привлече вниманието на Дориа, особено след несъзнателното потвърждение на Герионик. От очите й сякаш щяха да лумнат пламъци, когато погледът й се спря на Булниена и младия Визуализатор.

След това всичко се разви за секунда. Тя протегна длани напред и лунната жрица политна във въздуха, удари се в отсрещната стена и остана там като прикована. И действително беше, с остри ками, които полетяха от пръстите на другата. Същото се случи и с Герионик. Иолдинан се пресегна и спря следващия й удар, който щеше да освободи цялата й сила срещу тях. Обгради Владетелката с щит, подобен на този, който използваха двамата с Молианис в битка. В последвалия момент той се сгърчи на земята с вик, който прониза съществото на Иолдинан. Тя използваше неговата сила и точно сега се опитваше да се отвърже от стегнатия заслон. Той не биваше да й го позволи. Имаше нужда от брат си не по-малко отколкото от приятелите си.

— Спри, проклетнице! Така го убиваш! — Крясъкът му я усмири. Тя бързо се овладя и се усмихна, като направи знак с ръка. Знак за примирие. От предишната й ярост не остана и следа. Иолдинан махна преградата, но остави плетката на повърхността на магическото поле, за да я приложи светкавично ако потрябва.

Дориа го огледа. Беше предприела друга тактика.

— Не искам да преговаряме. Няма за какво — изпревари я младият принц. — Трябва да го освободиш. Молианис ми е нужен.

Тя не отговори веднага. После се отдаде на огъня, който я гореше отвътре.

— Но, Иолдинан, ти си довел Визуализатор! Те нямат дарбата. Те не притежават нищо. Не мога да ти позволя да провалиш делото на живота ми. И на своя също. Аз знам правилния знак на Първата луна. Той не може да направи нищо друго, освен да те подведе, защото служи на други цели.

— Не бих бил толкова сигурен. — С периферното си зрение видя как Молианис се съвзема и се изправя на крака. — Пусни го или ще изтръгна веригите от ръцете ти с неговата мощ. Не можеш да използваш силата му срещу моята, защото те имат един източник. — Той посочи към небето.

— Та аз вече го сторих! Преди миг ти беше приклещен така здраво, че можех лесно да отнема живота ти, ако не ми беше толкова необходим. — Искра на тържество блесна в изящните й очи.

— Грешиш. Ти използваше връзката с него, която гривната на врата му ти осигурява и почерпи от мощта на селените, но не и от него. Ти не го използваш, защото той не ти позволява.

Кралицата на Сотерискоза го гледаше с презрителна гримаса, но когато се извърна към Молианис, който стоеше неподвижен зад нея и видя тихата му усмивка, се извърна към другия с яростно ръмжене.

— Глупак такъв! Не можеш да ме залъжеш с жалките си магически способности! Ти не можеш да го направиш! Та аз щях да присвоя живота му, ако не го бях пуснала. Той падна от немощ …

— Молианис не би ти позволил да го държиш по този начин. Той отлично знае как да те блокира. И го е направил. Разменил е потока на своята сила с тази на Ктрума. По този начин си го контролирала, без да знаеш разликите. Аз прекъснах потока. Ти повече не го управляваш. — Молианис се усмихна още повече. С почти невидимо движение освободи Герионик и Булниена и двамата плавно се спуснаха на пода.

— Не! — Дориа бе шокирана, но след миг пак бе спокойна. Яростното изражение я правеше още по-прекрасна. — Не, Иолдинан! Не ще ти позволя просто ей така да сринеш всичко. Векове на очакване. Аз имах видения. Сънувах Големия господар. Той ми подсказа изходът, правилният знак. И никакви некадърни Визуализатори няма да се месят в хода на събитията. Направих всичко, което бе по силите ми да ви разделя, да ви попреча да стигнете заедно до тук. Но съм се лъгала. Вие сте свързани. И все пак все още сте ми необходими. Ти и Молианис. А след това, ако не умрете, ще ви довърша сама. Така трябва да бъде. Аз съм избраната! Какво ли знаеш ти? Години чаках, умирах, скитах из измеренията, и пак се връщах тук. Пак чаках. Живяла съм по-дълго, отколкото сте били вие всичките, взети заедно! Времето ме направи такава! Вече нищо не може да ме спре! Цялата Вселена ще изтече, времето ще загине, ще дойде Хаосът, и после пак ще се роди и пак ще стигне дотук, ще мине през Сътворението на Лирика, раждането на боговете, смъртта им сред Потоците на Раковините на Времето, за да дойде пак подходящото лунно подреждане. За да започне съществуванието отначало. И всички вие, с хилядите ви превъплащения и любови! А аз няма да мога да се върна! Проклетници! Аз ще чакам в Дома на Душите и ще се надявам да се преродя в някой от нисшите демони на Черноглавия! В някое нещастно творение и подобни ще са появите ми до края на Светлината. Ще бъда душа, която ще се губи сред проходите на Времето, защото няма да помня нищо за мощта си и за живота… Не, казах не! Никога!