Мина Спиридонова - Утринта на просветлението

Те се завъртяха в кръг. Започнаха да свалят връхните си дрехи. Плащовете оставиха сгънати в краката си. Голите, мускулести тела изглеждаха като поръсени със сребро. Булниена ги огледа с възхита. Прекрасна гледка. Отново се раздвижиха. Единият започна да напява химн (а може би жертвено песнопение) на непознатия диалект, вторият го последва, а после другия, докато не запяха в общ ритъм. Беше странно. След малко тя долови имената на луните — всеки от мъжете споменаваше по едно.

Изведнъж сред лицата Булниена видя неговото. Иолдинан. Отвори уста да го повика, пристъпи напред към кръга. Но спря. Какво правеше той? Дали щеше да я познае?

На плочата пред тях се появи кинжал. Луните продължаваха да светят все така, въпреки издигането. Мъжете отново подигнаха гласове. Спряха. След това всеки посегна към кинжала и го прокара през китката си. Кръв покапа от раните. Ръцете им се окървавиха.

Тя беше престанала да диша. Със собствената си кръв те зачертаха йероглифите на лунните богини по гърдите си. Точно над сърцето.

Булниена разбра. Луните, косите, непознатия храм, ритуала.

Оставаше да нанесат последната линия, която се наричаше „контакт“ при символите — специфичен щрих, който довършваше целоста на изрисуваното и правеше възможно неговото действие, самостоятелно или в резонанс с другите.

Воините извисиха молитвите си, всеки към своята Покровителка. Молба да приемат душите им. Тя изпищя и скочи. Не искаше да го губи, макар да знаеше, че ще го срещне пак, и пак, и пак до края на времето. За да го загуби пак и да започне отново да го търси из световете.

Той щеше да загине в Утринта на Просветлението. Бе утрин, защото луните блестяха като слънце. Просветление бе за Тринадесетте воини на Светлината, които първи щяха да отдадат душите си на повелителките на Нощта, за да останат в плен на косите им во веки.

— Не! Не отново! Спри, Милоин! — Името нямаше значение.

Той се обърна да я погледне и въпреки сълзите, блеснали в очите му постави „контакта“. Яркият блясък ослепи всичко. После бе заменен от непрогледен мрак. За миг.

Мъртвото му тяло падна в ръцете й.

… Тя щеше да бъде принцеса, той цар; тя бе магьосница, той — нейн чирак; тя беше сирена, той — заблуден моряк; тя — ездач на Пегас, той — Писател на времето…

Завихряне към третата константа на измеренията…

Описанията му бяха дали резултат, но не беше сигурен какво да мисли. Няколкото които бе попитал за нея, се бяха изсмяли и го изпращаха с поздравления до Патриархесата на Ездачите. Това не му говореше нищо, но той я описваше с Триоменските й одежди и чернобялата коса, като се надяваше да са я виждали, понеже беше най-младата и могъща жрица в Ескода Рила.

— Абе момче, ти Старовековен език ли говориш? Ескода Рила беше име, използвано преди повече от хиляда години. Сега мегалополисът се нарича Есарелон Геден — му бе казал един старец, който яздеше странен кон, чието тяло бе покрито с блестящи плочки. През очите му минаваше непрозрачен шлем, а отстрани на седлото бяха окачени две продълговати кутии. Мъжът замърмори учудено, отчасти озадачен заради дрехите му, отчасти заради неадекватното му държание. Пришпори животното напред и преди Иолдинан да го попита как вижда коня през тази преграда, двете кутии се разтвориха. От тях се подадоха крилоподобни плоскости от червен метал и коня се вдигна във въздуха като продължаваше да препуска, сякаш под него имаше невидим път.

Иолдинан дълго зяпа подире му. Що за магия бе това? Да кара животните да хвърчат из въздуха? Продължавайки по големия път, постлан с абсолютно изгладени камъни, той вървеше към този Есарелон Геден, каквото и да означаваше.

Както по-късно стана ясно, така наречените „жрици от ордена на Триомен“ бяха напълно непознати на хората. Никой не си спомняше дори да е чувал за тях. Но всяко запитване за жената с коса на черни и бели кичури го отвеждаше неминуемо до Патриархесата. Възможно ли е да е тя? Но тогава къде бяха другите лунни хвалителки и защо всички я наричаха така? Защо беше единствената?

Следваше стрелките край пътя. Нищо не разбираше от указанията, изписани на лакираната сребърна повърхност. Той все още не можеше да разбере как успяваше да говори с хората и да ги разбира, щом надписите му бяха непонятни. Доколкото можеше да прецени, езикът си беше същия.

Но виж, за другото не беше сигурен. Конете, дето се носеха по въздуха бяха обичайна гледка и младежът скоро престана дори да ги поглежда, макар любопитството да го изгаряше отвътре. Оживлението по пътя нарастна значително и скоро той видя други движещи се неща — особени по форма съдове, които не можеше да сравни с нищо познато и които се плъзгаха на около две педи от повърхността. Стояха си просто така. Но това, което го изуми бе липсата на коне, които да теглят. Имаше само една дълга тръба, а от ния излизаше син огън, който не гореше и беше студен. Повече от смущаващо, но на никого не му правеше впечатление, особено на тия, които слизаха от прозрачния му търбух. Издаваха особен звук, подобен на свистене на вятър в клонесто сухо дърво.