Никълъс Спаркс - С дъх на канела

По мое скромно мнение бе наблюдавала Тим прекалено дълго и прекалено често, но не исках да се задълбочавам.

— Хей, компанията — махна с ръка Тим, — готови ли сте да тръгваме?

— Доста време те чакаме — отбеляза Савана.

— Съжалявам! Трябваше да поговорим.

— Ти говориш с всички и навсякъде.

— Знам — усмихна се той. — Опитвам се да бъда по-резервиран.

Тя се засмя и тяхната почти семейна кавга ме избута автоматично извън приятелския кръг, но всичко бе забравено веднага, щом Савана сложи ръка в моята.

Когато пристигнахме, всички в къщата вече бяха на крак. Много от тях бяха по бански, за да хванат тен. Имаше хора и на терасата на втория етаж, но повечето бяха на плажа зад сградата. Гърмеше музика, охладителят отново пращеше от бира и момчетата вече държаха в ръце по кутия от старото изпитано средство против махмурлук. Ако бях на тяхно място, сигурно и аз щях да гаврътна една. Всъщност студеното питие щеше да ми дойде добре и сега, но предвид, че идвах от църква, реших да пропусна.

Преоблякох се, сгънах дрехите на Тим по войнишки и се върнах в кухнята. Той правеше сандвичи.

— Вземи си — покани ме с жест. — Имаме цели тонове храна. Знам го, защото вчера лично прекарах три часа в магазина.

Той изплакна ръцете си и ги подсуши с кърпата.

— Така. Сега е мой ред да се преоблека. Савана ще дойде всеки момент.

И той напусна кухнята. Останал сам, аз за пръв път се огледах наоколо. Къщата беше в традиционния морски стил: тръстикови мебели с ярка тапицерия, нощни лампи от черупки на миди и раковини, статуя на морски фар на лавицата над камината и картини на брега, рисувани с пастели.

Родителите на Луси имаха подобна къща, но не тук, а на остров Болд Хед. Прекарваха там цялото лято. Старецът й трябваше да работи и през седмицата с жена му се връщаха в Уинстън Салем, а „горката“ Луси трябваше да стои там сама. Без да се броя аз, разбира се. Ако знаеха какво става през тези дни, сигурно нямаше да я оставят така безотговорно.

— О, виждам, че отново приличаш на себе си — чух гласа на Савана.

Беше по бански, но върху долнището бе сложила къси панталонки.

— Какво искаш да кажеш?

— Якичката така те стягаше, че очите ти бяха изскочили като на жаба.

Ухилих й се и посочих чинията пред мен.

— Тим направи сандвичи.

— Супер! Умирам от глад — възкликна и се приближи до масата тя. — Ти хапна ли?

— Не още.

— Хайде, грабвай един. Мразя да ям сама.

Нагънахме сандвичите. Момичетата на терасата не знаеха, че сме вътре, и една от тях разказваше високо на другите какво е правила миналата нощ с някакво момче. От разказа й изобщо не личеше, че са тук заради мисия в услуга на бедните. Савана сбърчи нос, сякаш искаше да каже: „Прекалено много детайли“, и отвори хладилника.

— Жадна съм. Ти какво предпочиташ?

— Вода.

Тя се наведе и взе две бутилки с минерална вода. Опитах се да не я зяпам, но всъщност направих точно това и, да си призная, не съжалих. Не знам дали разбра, че я оглеждам, но явно беше, защото когато се изправи и се обърна, очите й светеха закачливо. Сложи бутилките на масата и попита:

— Искаш ли после да продължим със сърфа?

Можех ли да кажа „не“?

Прекарахме целия следобед във водата. Наслаждавах се на фигурата на Савана върху сърфа, но повече бях очарован от грациозните й движения, докато балансираше умело върху дъската. Сякаш да направи нещата още по-приятни, тя настоя да сърфирам точно пред нея, докато си почива на пясъка. Това ми даде възможност да зяпам безнаказано всяка извивка на тялото й, докато гоня вълните.

Върнахме се късно следобед и се присъединихме към другите. Легнахме на кърпите на пясъка зад къщата, близо един до друг, но не прекалено. Колегите й ни хвърляха по някой любопитен поглед, но в общи линии никой не го беше грижа, че съм там, като изключим Ранди и Сюзан. Тим не се виждаше никъде.

Савана легна по корем — изкусителна гледка — аз също се излегнах, опитах се да подремна на следобедната жега, но присъствието й ме държеше буден.

— Разкажи ми за татуировките — измърмори тя.

Аз наместих главата си удобно върху пясъка.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Не знам. Защо си ги направил? Какво означават?

Повдигнах се на лакът и посочих лявата ръка, на която имаше орел и знаме.

— Това е емблемата на пехотата, а тук е изписана — докоснах буквите над орела — частта, в която служиш: батальон, рота, дивизия. Всички в отряда имат такава. Направихме ги след основния курс във Форд Бенинг в Джорджа, на бала по случай успешното завършване.