Никълъс Спаркс - С дъх на канела

Вратата беше леко отворена, надникнах през пролуката и видях татко, приведен над бюрото си. Стана ми неприятно, че го оставям вече втора вечер да вечеря сам. Не намерих никакво време за него през целия уикенд. Знаех, че няма никога да се оплаче, но в сърцето си почувствах вина. След като спряхме да говорим за монети, закуските и вечерите бяха единственото нещо, което правехме заедно, а аз го лишавах дори и от това. Може би не се бях променил толкова много.

Живеех в дома му, ядях от манджите му и бях на прага да му поискам ключовете от колата, с други думи, мислех само за себе си, а него използвах по всички параграфи. Запитах се какво би казала Савана за това, но всъщност знаех отговора. Понякога тя звучеше точно като онзи тих глас, настанил се в главата ми, без да плаща наем, който в подобни моменти ми нашепваше, че ако се чувствам виновен, може би има защо.

Твърдо реших от утре да прекарвам повече време с него. Много добре съзнавах, че с това обещание гледах просто да се измъкна от ситуацията, но какво друго можех да направя?

Когато застанах на прага на кабинета му, той се стресна и ме изгледа изненадано.

— Здрасти, татко — казах и седнах на обичайното си място на прага.

— Здрасти, Джон — отвърна той и прокара нервно ръка по голото си теме.

Аз замълчах и той разбра, че ще се наложи да зададе някакъв въпрос.

— Как мина денят ти? — сети се най-накрая.

— Беше велико. Бях със Савана, момичето, за което ти споменах вчера.

— О… — очите му блуждаеха наоколо, твърдо решени да не се срещнат с моите. — Не си ми говорил за нея.

— Не съм ли?

— Не, но е нормално. Беше много късно.

Изглежда, все пак ме мярна с ъгълчето на окото си и видя, че съм облечен официално или поне по-официално, отколкото някога ме е виждал, но не можа да намери думи да ме попита защо.

Започнах нарочно да си оправям ризата и възела на връзката, за да привлека вниманието му.

— Как изглеждам? Не ми казвай, и сам знам, че съм се наконтил като за сватба. Ще я водя на вечеря. Мога ли да взема колата ти?

— О… разбира се.

— Няма ли да ти трябва тази вечер? Ако е така, мога да помоля някой приятел да ни закара или да взема такси.

— Не, не!

Той бръкна в джоба си и извади ключовете. Девет от десет възможни татковци биха ги хвърлили към синовете си; моят стана и ми ги подаде.

— Ти как си? — попитах.

— Малко съм уморен.

Взех ключовете и станах.

— Татко?

Той отново вдигна очи.

— Съжалявам, че те оставям да вечеряш два дни поред сам.

— Няма нищо — отвърна той. — Разбирам.

Когато потеглих, слънцето вече пътуваше към океана и небето представляваше плетеница от ярки цветове, толкова различни от тъмните тонове на немското небе. Трафикът беше ужасен, както винаги в неделните вечери. Отне ми трийсет изтощителни минути, за да стигна до плажа.

Вратата на къщата беше отворена и аз влязох, без да чукам. Две момчета седяха на дивана и гледаха по телевизията бейзбол.

— Здрасти — поздравиха те, щом чуха влизането, но не показаха изненада, нито интерес.

— Виждали ли сте Савана?

— Кого? — попита единият, без да отмества поглед от телевизора.

— Няма значение. Ще я намеря сам — отвърнах.

Прекосих хола и излязох на задната тераса. Видях същите хора, които седяха там миналата вечер, имаше и непознати лица, но от Савана нямаше и следа. Не беше и на плажа. Бях на път да се върна в колата, когато някой ме потупа по рамото.

— Кого търсиш? — попита тя.

Обърнах се на секундата.

— Едно момиче, което има навика да губи разни неща по кейовете, но иначе се справя чудесно със сърфа.

Тя сложи ръце на кръста и засия в усмивка. Беше с шорти и лятна блузка без ръкави. Имаше дискретен руж, червило и сенки на очите. Въпреки че я харесвах естествена — не забравяйте, че съм морско чедо — признавам, че така беше направо ослепителна. Приближи се към мен и аз усетих свеж аромат на лимон.

— Това ли представлявам за теб? Просто едно момиче?

Каза го едновременно закачливо и сериозно, а аз едва се сдържах да я прегърна пред всички.

— Ама това ти ли си била? — изиграх изненада аз.

Двете хлапета на дивана ни изгледаха за момент, после се върнаха към мача.

— Готова ли си?

— Само да си взема чантата — каза тя и отиде към кухнята. След малко се появи с чантата на рамо и ние тръгнахме. — И къде ще ме водиш?

Когато й казах, тя вдигна вежди.

— Ще ме водиш на вечеря на място, наречено „колиба“?

— Аз съм само един нископлатен войник и това е всичко, което мога да си позволя.