Никълъс Спаркс - С дъх на канела

— Подлютени в кофичка. Незабравим вкус.

Тя се наведе към мен през масата.

— И колко жени си водил тук, за да опитат незабравимия вкус?

— Освен теб? Чакай да помисля. — Забарабаних с пръсти по масата и събрах вежди. — Нито една.

— Поласкана съм.

— Идвахме тук с приятелите, когато искахме да хапнем, вместо да се напием. Няма по-добро място за хранене от това, особено ако си сърфирал цял ден.

— Скоро ще разберем.

Сервитьорката се появи и аз поръчах. Попита какво ще пием и този път посочих Савана.

— Студен чай — отвърна тя.

— Нека да са два — добавих.

Момичето ни остави и ние поведохме лек и приятен разговор. Не спряхме дори когато донесоха напитките. Отново говорихме за живота в армията в различните му проявления, Савана явно имаше интерес към военните. После ме разпита за детството ми. Казах й повече, отколкото възнамерявах, за годините в гимназията и прекалено много за трите години, преди да сложа каската.

Тя слушаше внимателно, от време навреме задаваше въпроси и аз открих, че от цяла вечност не съм бил на такава среща. Най-малкото от три години. Не и след Луси. След нея вече нямах желание за подобни преживявания, но щом срещнах Савана, преосмислих решението си. Харесваше ми да съм с нея, тя самата ми харесваше и исках да я опозная по-добре. Не само тази вечер, но и утре, и вдругиден. Всичко в нея — от начина, по който се смееше, през духовитите й забележки, до трогателната грижа за хората около нея — ми изглеждаше ново и прекрасно. И истинско. Времето, прекарано с нея ми помогна да осъзная колко самотен всъщност съм бил. Дотогава не си го признавах, но след тези два дни разбрах, че това е самата истина.

— Хайде да пуснем някаква музика — прекъсна мислите ми тя.

Станах, намерих из джобовете някакви монети и ги пуснах в джубокса. Тя хвана с две ръце чашата си и се наведе към таблото, за да прочете заглавията на песните. Избра няколко и натисна съответните копчета. Докато сядахме, първата вече започваше.

— Знаеш ли, току-що осъзнах, че цяла вечер говоря само аз — усмихнах се аз.

— Защото си бъбривец — заключи Савана.

— Сега знаеш всичко за мен, а аз за теб — нищо — подметнах, докато развивах приборите си от салфетката.

— Не е вярно. Знаеш на колко години съм, къде уча, какво ще специализирам, знаеш също, че не пия. Знаеш, че съм от Ленор, че живея в ранчо, обичам коне и през лятото строя къщи за „Дом за всеки“. Не е малко, нали?

Да, помислих си, наистина знам. Включително и други неща, за които не си споменавала.

— Не е достатъчно. Давай, твой ред е.

Тя се наведе към мен.

— Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за родителите си.

— Добре — кимна тя и разви своята салфетка. — Женени са от двайсет и пет години. Все още са луди един по друг и щастливи. Срещнали са се в държавния колеж в Апалачите. Преди да ме роди, мама е работила в банка, после си останала вкъщи. Тя е от тези майки, които бяха насреща винаги и за всичко. Предлагаше помощ в училище, беше частен шофьор, треньор на футболния отбор в началното училище, председател на родителския комитет, изпълняваше всякакви длъжности. Сега, когато ме няма, е заета с други дейности на доброволни начала — библиотеката, църквата, училището. Татко е учител по история и тренира женския отбор по волейбол в училище. Миналата година стигнаха до финала, но останаха на второ място. Член е на църковното настоятелство и ръководи църковния хор. Искаш ли да видиш снимка?

— Разбира се.

Тя бръкна в чантата си и извади портфейла. Отвори го и го бутна към мен. При движението пръстите ни случайно се докоснаха и през мен премина електрически ток.

— Краищата им се разръфаха от водата, но лицата се виждат ясно.

Взех портфейла и се загледах в снимката. Савана приличаше повече на баща си. Най-малкото, бе наследила тъмния цвят на косата и очите от него.

— Изглеждат симпатични хора.

— Много ги обичам — каза, докато прибираше портфейла. — Те са родители-мечта.

— Защо живееш в ранчо, след като баща ти е учител?

— О, това не е действащо ранчо. Обработваше се, докато дядо беше жив. Но за да плати таксите и данъците, се наложи да продаде по-голямата част от земята. По времето, когато татко го наследи, бяха останали не повече от десетина акра заедно с къщата, конюшнята и оборите. Сега прилича повече на къща с голям двор, отколкото на ранчо. Ние го наричаме така, но всъщност създаваме грешна представа у хората.

— Каза ми, че си тренирала лека атлетика. А играла ли си волейбол в отбора на баща ти?