Никълъс Спаркс - С дъх на канела

„Което обяснява защо беше с мен миналата вечер — помислих си. — А също и сега.“

Изведнъж лицето й светна.

— Мисля, че е точно като при теб. Аз също пораснах през изминалите две години. Виждаш ли, освен че и двамата сме добри в сърфирането, имаме нещо общо и по този показател.

— Да, само че аз се борих доста по-дълго със себе си.

Тя отново се наклони към мен.

— Татко казва, че когато се бориш с нещо, трябва да се огледаш наоколо — ще видиш, че всеки се бори и му е трудно, колкото и на теб.

— Баща ти е умен човек.

— И той, и мама. Мисля, че и двамата са завършили колежа с отличен успех, дори са били в първата петица. Запознали са се в библиотеката на университета. Образованието е важно за тях и в това отношение успяха да ми предадат техния заряд. Имам предвид, че ме научиха да чета още в детската градина, но никога не са ми натрапвали техните ценности. Говореха с мен като с възрастна много преди да започна да разбирам.

За миг се замислих колко различен би бил животът ми, ако те бяха мои родители, но бързо прогоних мисълта. Знаех, че татко бе направил всичко по силите си и не съжалявах за пътя, който съм избрал. Може би съжалявах малко за самото пътешествие, но не и за посоката. Защото, каквото и да се бе случило, нали сега седях в това опушено ресторантче и ядях скариди с момичето, което вече познавах добре и никога нямаше да забравя?

След вечеря се върнахме в къщата на плажа. Изненадващо за нас, там беше доста тихо. Музиката все още свиреше, но повечето от младежите кротуваха около огъня, явно си пазеха силите за утрешния ден. Тим беше сред тях, увлечен в разговор с момчетата. Преди да се доближим прекалено до групата, Савана хвана неочаквано ръката ми и спря.

— Хайде да се поразходим малко — прошепна тя. — Да дадем възможност на стомасите си да смелят храната.

Облаците над нас плуваха сред звездите, лекият ветрец галеше лицето ми и устремените към брега вълни нашепваха своята вечна песен. Беше времето на отлива и ние тръгнахме по мокрия пясък близо до брега.

Савана свали сандалите си и за да запази равновесие, сложи ръка на рамото ми. Аз също събух своите и ние тръгнахме боси по оголената от океана ивица.

— Толкова е красиво тук! Обичам планината, но океанът ме привлича по друг начин. Толкова е… успокояващо.

Успокояващо. Тя самата можеше да бъде наречена така. Но си замълчах, не знаех какво точно да кажа.

— Не мога да повярвам, че те познавам едва от вчера — продължи тя. — Имам чувството, че е минало много време.

Ръката й лежеше уютно в моята.

— И аз си мислех същото.

Тя се усмихна замечтано и се загледа в звездите.

— Питам се какво ли си мисли Тим? — промълви и ме погледна в очите. — Той смята, че съм малко наивна.

— Наивна ли си?

— Понякога — наведе глава и се разсмя. — Например — продължи тя, — ако видя двама души да се разхождат като нас, си мисля: колко хубаво! Не ми минава през ума, че търсят скрито местенце сред дюните, за да се натискат. Но на практика много често правят точно това. Никога не го разбирам предварително и винаги се учудвам, когато ми кажат. Такава съм си. Като снощи, след като ти си отиде. Разбрах, че двама души са направили точно това, и не можах да повярвам.

— Аз пък бих се учудил, ако не е било така.

— Ето това не харесвам в студентския живот. Някои хора са мислят, че тези години не се броят, че трябва да опитат от всичко в този период. Смятат, че сексът, пиенето и дори наркотиците са в реда на нещата. Знам, че звуча като стара мома, но наистина не го приемам. И може би затова не искам да бъда край огъня с другите. Да си призная, тези двамата малко ме разочароваха и не искам да седя до тях и да се преструвам, че не знам нищо. Не е моя работа да ги съдя, те сигурно са добри хора, щом са дошли тук да помагат с труда си, но може ли така? Не трябва ли да запазиш тези неща за този, когото ще дариш с любовта си? Тогава те наистина ще означават нещо.

Разбрах, че не чака отговор, нито пък знаех какво да кажа. Вместо това попитах:

— Кой ти каза за тези двамата?

— Тим. Мисля, че и той е разочарован, но какво може да направи? Да ги изрита оттук ли?

Вървяхме вече доста време и когато се обърнах, хората около огъня бяха само неясни силуети. Мъглата миришеше на море, а звукът от пипалцата на малките рачета, които се разбягваха при всяка наша стъпка и се зариваха бързо в своите пясъчни дупки, запълваше нощната тишина.

— Извинявай — каза неочаквано тя. — Малко прекалих.

— С какво?