Никълъс Спаркс - С дъх на канела

— И?

— Какво „и“?

— Ще дойдеш ли с мен или не?

— Нямам подходящи дрехи. Имам предвид, че времето е малко, за да си ида до нас, да се изкъпя, преоблека и да се върна навреме. Иначе щях да дойда.

Тя ми хвърли изпитателен поглед. Явно й се сторих благонадежден, защото ме потупа по коляното и каза:

— Добре тогава. Ще ти намеря дрехи.

Докосваше ме за втори път.

— Изглеждаш много добре — увери ме Тим. — Ризата ти е малко тясна в яката, но не мисля, че някой ще забележи.

Погледнах се в огледалото и видях непознат човек в панталони цвят каки, плътно прилепнала по тялото риза и вратовръзка. Не си спомнях кога за последен път съм слагал връзка и не бях сигурен, че тази работа ми харесва. Тим, напротив, гледаше на нещата откъм веселата им страна.

— Как успя да те убеди? — попита ме той.

— Нямам представа.

Тим се засмя и докато се навеждаше да завърже обувките си, ми намигна.

— Казах ти, че те харесва.

В базата имахме няколко свещеници и повечето от тях бяха добри момчета. Един от тях се казваше Тед Дженкинс, мъж, на когото можеш да се довериш. Не пиеше и не мога да кажа, че беше един от нас, но където се появеше, винаги бе добре дошъл. Имаше съпруга и две хлапета и служеше в базата вече петнайсет години. Имаше дългогодишен опит в семейните и военните драми, които разтърсваха войнишката душа и ако ти се прииска да си излееш болката, беше насреща, сядаше и наистина те изслушваше. Не можеш да му кажеш всичко — все пак той беше офицер и успя да разжалва две момчета от моя взвод, които му разказали без задръжки как са се скатали от някаква задача, но въпреки това нещо те караше да споделиш с него. Не знам защо, може би просто защото беше добър човек и свещеник. Говореше за бог естествено, все едно говори за приятелите си, не с онзи наставнически, дразнещ тон, който те кара да бягаш надалеч. Нито те насилваше да присъстваш на неделните служби. Оставяше сам да си прецениш. В зависимост от положението в базата и степента на риск на предстоящата акция, разговаряше с един, двама или сто души на ден. Преди да ни изпратят на Балканите, той успя да покръсти най-малко петдесет души.

Аз бях кръстен още като дете, така че не влизах в това число, но както споменах, не бях ходил на църква от цяла вечност. Спрях по време на бунтовническия си период и не знаех какво да очаквам сега. А и честно да си кажа, не изгарях от нетърпение. Но службата не беше лоша. Пасторът беше умерен, музиката — готина, и дори не усетих досадата, заради която чаках с нетърпение края й като дете. Не казвам, че се трогнах, но бях доволен, най-малкото защото щях да имам тема за разговор с татко. И защото можех да бъда още известно време със Савана.

Тя седна между мен и Тим и с крайчеца на окото си можех да я наблюдавам, когато запяхме. Пееше вярно, имаше тих нисък глас и аз се влюбих в него. Тим изглеждаше изцяло погълнат от светото писание. След края на службата отиде при пастора и поговори с него. Със Савана застанахме под сянката на едно дърво пред входа да го изчакаме. Тим разговаряше и лицето му изглеждаше някак одухотворено.

— Стари приятели? — попитах и кимнах към него.

Въпреки сянката горещината беше ужасна и по ризата ми се появиха петна от пот.

— Не. Мисля, че неговият баща му е говорил за този пастор. Вчера си взе карта на града, за да намери църквата.

Савана започна да си вее с ръка; в ярките си летни дрехи приличаше на класическа южна красавица.

— Радвам се, че дойде — стрелна ме с поглед тя.

— Аз също.

— Гладен ли си?

— А ти как мислиш?

— Защо не дойдеш? Снощи остана много храна. Тъкмо ще върнеш дрехите на Тим. Сигурна съм, че ти е топло с тях и не се чувстваш удобно.

— Все пак не може да се сравнява и на половина с горещината, когато си с ботушите, каската и униформата, повярвай ми.

Тя наклони главата си на една страна.

— Обичам да те слушам, когато говориш за войнишкия си живот. Никой от нашия клас не говори така. Интересно е.

— Занасяш ли ме?

— Просто отбелязвам. — Тя се облегна грациозно на дървото. — Мисля, че Тим свършва.

Проследих погледа й и не открих никакви признаци за това.

— Как разбра?

— Виж как събра ръце пред гърдите си. Това значи, че е готов да каже довиждане. След секунди ще протегне ръка, ще се усмихне и ще кимне, после ще си тръгне.

Тим направи точно това и скоро тръгна към нас. Погледнах я и видях, че се забавлява на удивлението ми.

— Ако живееш в малък град като моя — сви рамене тя, — няма какво толкова да правиш, освен да наблюдаваш хората. След известно време виждаш модела на поведение.