Никълъс Спаркс - С дъх на канела

— Добре си поприказвахме.

— Радвам се. Малко се тревожех за нея. До миналата година родителите й идваха с нас на бригадите. За пръв път тръгва сама. Знам, че е голямо момиче, но тук няма много хора от нейната компания и мисълта, че цяла вечер ще отбива мераците на нашите юнаци, ми беше неприятна.

— Сигурен съм, че щеше да се справи.

— Може и да си прав, но някои от тях са много настоятелни.

— Разбира се, че ще са. Нали са юнаци.

Той се засмя.

— Прав си — кимна и погледна през прозореца. — Сега накъде да завия?

Прекарах го по малките улички и не след дълго вече бяхме пред нас. Прозорецът на татко все още светеше.

— Благодаря ти — казах и отворих вратата.

— Няма защо. — Той се усмихна приятелски. — И, както ти казах, отбивай се, без да се притесняваш. През седмицата сме на работата, но вечер и през уикенда сме свободни.

— Ще запомня — обещах.

Влязох и първата ми работа беше да надникна при татко. Той беше зает със Сивия каталог и подскочи, като ме видя. Не ме бе чул да влизам.

— Извинявай! — казах и седнах на стъпалото, което разделяше кабинета от останалата част на къщата.

— Няма нищо.

Това беше единственото, което каза. Огледа се притеснено, явно не можеше да реши дали да остави каталога настрани, или да продължи работа.

— Днес вълните бяха жестоки — казах бодро. — Бях забравил колко е хубаво да се плъзгаш по вълните.

Той се усмихна, но отново не каза нищо. Размърдах се неловко, но продължих упорито:

— Как мина днес в работата?

— Все същото — отвърна той и бързо потъна в себе си. С това нашият разговор също потъна в небитието.

Сърфирането е самотен спорт, но физическото усилие те кара да забравиш за скуката и самотата и те учи да се сливаш с природата, вместо да се бориш с нея… Поне така пише в списанията за сърф и аз в общи линии съм съгласен. Няма нищо по-вълнуващо от момента, когато хванеш вълната и се гмурнеш в тунела от вода, докато тя тича към брега. Но аз не съм като онези маниаци с настръхнала от студ кожа и опъната назад коса, които по цял ден са на дъската, сякаш това е смисълът на съществуването им.

За мен сърфирането е свързано с факта, че светът наоколо е ужасно шумен, а вътре шумът изчезва. Когато си на дъската, чуваш собствените си мисли.

Това казах на Савана, докато вървяхме към океана в ранното неделно утро. Поне мисля, че го казах. Защото през по-голямата част от времето просто дрънках разни глупости и се опитвах да прикрия факта, че цялото ми внимание беше заето с нейните бикини.

— Като при конете — каза тя.

— А?

— Дето чуваш мислите си. И аз обичам да яздя заради това.

Значи наистина го бях казал. Тръгнахме рано, защото най-хубавите вълни бяха рано сутрин. Небето беше ясносиньо и предвещаваше горещ ден, значи скоро плажът щеше да се напълни с народ. Савана седеше на стъпалата пред останките от снощния огън, увита в кърпа. Въпреки че веселбата без съмнение бе продължила дълго след като си бях тръгнал, наоколо нямаше нито една кутия от бира или безалкохолно, нито друг боклук. Тия студенти започваха да ми харесват.

Въпреки ранния час беше топло. Останахме няколко минути на брега, за да й обясня основните движения. Скоро Савана реши, че е готова, и нагазихме във водата.

Вътре имаше само двама сърфисти — същите, които бях видял онзи ден. Опитах се да намеря най-доброто за нея място, за да има достатъчно пространство около себе си, и изведнъж осъзнах, че не я виждам наоколо.

— Чакай, чакай! — чух я да вика зад мен. — Спри!

Обърнах се. Савана стоеше на пръсти, вълните се разбиваха в корема й, а кожата й беше настръхнала като на пиле. Тя се опитваше да надскочи водата и трепереше като лист.

— Остави ме да свикна… — Тя изписка няколко пъти и кръстоса ръце пред гърдите си. — Олеле! Небеса, наистина е студено!

Небеса? Едва ли във взвода можеш да чуеш подобно възклицание.

— Ей сега ще свикнеш — засмях се.

— Не обичам студа. Мразя го!

— Нали живееш в планината? Там има сняг.

— Да, но си имаме от онези неща, наречени палта, ръкавици и шапки. И не се хвърляме рано сутрин в ледените води.

— Забавно е.

— Да, много забавно. Майчице мила, колко е забавно! — възкликна тя, все още подскачайки нагоре-надолу.

Майчице мила! Изкисках се, Дишането й постепенно се нормализира, тя направи още една малка стъпка навътре.

— По-добре се гмурни изведнъж, така се измъчваш повече.

— Ти го направи по своя си начин, аз — по моя — тросна се тя и сложи край на мъдрите ми съвети. — Не мога да повярвам, че дойде толкова рано. Мислех си, че ще отидем следобед, когато температурата е малко по-висока от точката на замръзване.