Никълъс Спаркс - С дъх на канела

— Почти двайсет и пет градуса е.

— Добре, добре.

Явно вече бе свикнала с водата. Пое няколко глътки въздух, придвижи се бавно напред, милиметър по милиметър. Загреба вода и намокри раменете си.

— Добре, мисля, че съм готова.

— Не хуквай сега през глава заради мен. Ще те изчакам, ако трябва, и час.

— Благодаря ти — отвърна тя, глуха за иронията ми. — Ето така!

Каза го повече на себе си, отколкото на мен. Пристъпи крачка напред, после още една. Лицето й бе застинало от напрежение и изглеждаше прекрасно. Толкова сериозно, толкова съсредоточено. Толкова смешно.

— Стига си се смял! — ядоса се тя, макар че не показвах с нищо чувствата си.

— Не се смея.

— Чета го по лицето ти. Смееш се вътрешно.

— Добре, де, спирам веднага.

Най-накрая тя се отпусна и дойде до мен. Водата покриваше раменете ни. Хвана дъската, а аз я задържах на място, като се опитвах да не гледам в банските й, което не беше лесно, предвид, че беше точно пред мен. Яростно се загледах във вълните зад нас.

— Сега какво?

— Запомни ли какво трябва да правиш? Гребеш с всички сили, хващаш дъската от двете страни в предната й част, после се задържаш на крака.

— Ясно.

— Отначало е трудно. Не се изненадвай, ако паднеш няколко пъти. Загубиш ли равновесие, просто се претърколи заедно с нея. След няколко опита всичко ще е о’кей.

— Добре — кимна тя и аз видях една малка вълна да идва към нас.

— Приготви се — извиках, докато чаках точния момент.

Засилих дъската точно когато вълната ни удари, за да й дам начална скорост, и Савана я хвана. Не знам какво очаквах, но не и да се изправи веднага, да запази равновесие и да язди чак до брега. На плиткото скочи умело от дъската и се обърна към мен с блеснал поглед.

— Как беше? — извика задъхано.

Въпреки огромната дистанция между нас виждах всяка черта на лицето й.

„Ох, човече — обади се един вътрешен глас, — наистина си загазил!“

— Упражнявам се от години — призна тя, когато се приближих. — И имам добро чувство за равновесие. Може би трябваше да ти го кажа, докато ми обясняваше как ще се пребия.

Прекарахме повече от час във водата. Тя успяваше всеки път да се задържи и яздеше с лекота всяка вълна до самия бряг, макар че не можеше да сменя посоката на сърфа. Но не се съмнявах, че с малко повече упражнения ще се справи и с това.

После се върнахме в къщата и аз я изчаках на стълбите да се преоблече. Повечето от хора още спяха, три момичета седяха на терасата и гледаха океана, другите сигурно се възстановяваха от снощи, защото не се виждаха никъде. Савана се появи след няколко минути в къси панталонки и широка тениска. Носеше две чаши с кафе. Седна до мен на стъпалата и се загледа в океана.

— Не съм казал, че ще се пребиеш — реших да изясня нещата аз. — Просто казах, ако загубиш равновесие, да преместиш тежестта на тялото си в противоположна посока.

— Аха — погледна ме хитро тя. После посочи към чашата. — Това е за теб.

— Мирише страхотно.

— Не мога да започна деня си без кафе. Това е единственият ми порок.

— Всеки си има някакъв.

Тя ме погледна с любопитство.

— А твоят какъв е?

— Аз съм изключение. Нямам нито един.

Савана ме сръга приятелски и аз си глътнах езика от изненада.

— Знаеш ли, че снощи имаше пълнолуние?

Знаех, но предпочетох да си затрая.

— Наистина ли?

— Още от дете обичам пълната луна. Мислех, че е нещо като знамение. Вярвах, че винаги предвещава добри неща. Например, ако съм направила някаква грешка, луната ми дава шанс да започна всичко отначало и да поправя нещата.

Тя замълча, допря чашата до устните си и димът оформи венец около лицето й.

— Каква е програмата ти за днес? — попитах я, без да откъсвам поглед от очите й.

— По някое време ще се съберем, за да обсъдим нещата за утре, но друга работа нямам. Освен църквата. За мен църквата е важна. Има ли желаещи да дойдат с мен на църква? Което ме подсеща… колко е часът?

Погледнах часовника си и казах:

— Малко след девет.

— Вече! Ох, нямам много време. Службата започва в десет. — Кимнах. Беше ясно, че е време да се разделим. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— На църква? — изненадах се.

— Да, на църква. Не ходиш ли?

Не знаех какво да кажа. Разбрах, че тя се отнася сериозно към тази работа и се уплаших, че отговорът ми ще я разочарова. От друга страна, не исках да я лъжа.

— Не много често — признах. — Всъщност не съм ходил от години. Като дете ходех, но… Не знам защо спрях.

Тя протегна краката си напред и изчака да добавя нещо. Разбра, че няма да го направя, и се обърна към мен: