Никълъс Спаркс - Тетрадката

Той поклати глава и се опита да говори спокойно:

— Не. Не и ако това означава да те загубя. Не бих могъл да понеса това отново.

Тя не каза нищо и сведе глава. Ной продължи:

— Можеш ли просто да си тръгнеш оттук, без да погледнеш назад?

Ели прехапа устни, за да не се разплаче и сетне отговори хрипливо:

— Не знам. Вероятно, не.

— И ще бъде ли честно към Лон, ако през цялото време мислиш за мен?

Тя не отговори веднага. Вместо това стана, избърса лицето си и тръгна към края на верандата, където се облегна на парапета. Скръсти ръце пред гърдите си и се загледа във водата.

— Не — отвърна тя накрая тихо.

— Сега всичко е различно, Ели — каза той. — Ние вече сме зрели хора и имаме право да избираме. Ние трябва да бъдем заедно. Такава е нашата съдба.

Ной се приближи към нея и сложи ръка на рамото й.

— Не искам да прекарам остатъка от живота си, тъгувайки по теб и представяйки си колко хубаво е можело да бъде всичко. Остани с мен, Ели.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Не знам дали мога — прошепна тя накрая.

— Да, можеш. Ели… не мога да бъда щастлив, знаейки, че си с някой друг. Това ще ме убие. Ние имаме нещо изключително рядко, скъпоценно… То е прекалено красиво, за да го захвърлим просто така.

Тя не отговори и малко по-късно Ной нежно я обърна към себе си, взе ръцете й и потърси погледа й. Накрая Ели вдигна очи, пълни със сълзи. След дълго мълчание той избърса сълзите от страните й и я погледна с обич и болка, досещайки се вече какво ще бъде решението й.

— Няма да останеш, нали? — каза той с тъжна усмивка. — Искаш, но не можеш.

— О, Ной — изхлипа Ели и очите й отново се напълниха с влага. — Моля те, опитай се да разбереш…

Ной поклати глава, за да я спре.

— Знам какво се опитваш да ми кажеш… Прочетох го в очите ти. Но отказвам да го разбера, Ели. Не искам всичко да свърши така. Не искам нищо да свършва. Но ако си тръгнеш, и двамата знаем, че няма да се видим никога повече.

Ели облегна глава на гърдите му и се разхлипа, докато Ной се бореше със собствените си сълзи. Той обгърна раменете й.

— Ели, не мога да те накарам да останеш с мен. Но каквото и да се случи в живота ми, никога няма да забравя тези последни няколко дни с теб. Толкова много години бях мечтал това да се сбъдне.

Ной я целуна нежно и те се прегърнаха по същия начин, както преди два дни, когато тя слезе от колата си. Най-накрая Ели се отдръпна и избърса сълзите си.

— Трябва да си събера нещата, Ной.

Тя влезе в къщата, а той остана да седи, прегърбен на стола си, слушайки как обикаля вътре, търсейки вещите си. Няколко минути по-късно Ели излезе с багажа си и тръгна към него с наведена глава. Подаде му рисунката, която бе направила тази сутрин и когато я взе, той видя, че не е спряла да плаче.

— Ето, Ной. Нарисувах я за теб.

Ной разви бавно листа хартия, внимавайки да не го скъса.

На него имаше две изображения, които се застъпваха едно върху друго. На преден план, заемайки по-голямата част от листа, бе той самият, но както изглеждаше сега, а не преди четиринайсет години. Ной забеляза, че моливът й бе уловил всяка черта от лицето му, включително и белега. Сякаш бе гледала някаква негова скорошна снимка.

На заден план бе фасадата на къщата. И тук детайлите отново бяха пресъздадени с невероятна точност, сякаш Ели бе скицирала рисунката си, седейки под големия дъб.

— Красива е, Ели. Благодаря ти. — Той опита да се усмихне. — Казах ти, че си истински художник.

Ели кимна, стоейки с наведена глава и стиснати устни. Време беше да върви.

Те тръгнаха бавно към колата, без да разговарят. Когато стигнаха, Ной я прегърна отново, чувствайки в очите му да напират сълзи. Целуна я по устните и по двете бузи и сетне докосна леко с пръст местата, които беше целунал.

— Обичам те, Ели.

— И аз те обичам.

Ной отвори вратата на колата и те се целунаха още веднъж. Тя седна зад волана, без да откъсва очи от него. После сложи пакета с писма в чантата си на съседната седалка, посегна към ключовете и запали. Двигателят забоботи нетърпеливо. Беше време.

Ной бутна вратата с две ръце и Ели свали прозореца, изпивайки го с поглед, сякаш се опитваше да запомни силните му ръце, непринудената му усмивка, загорялото му лице… Тя протегна ръка към него и той веднага я пое, задържайки в дланите си.

— Остани с мен — каза Ной беззвучно и по някаква причина от това я заболя още повече. Сълзите отново потекоха по страните й, но нямаше сили да продума. Накрая тя извърна неохотно поглед и отдръпна ръката си. Сложи колата на скорост и натисна леко педала на газта. Ако не тръгнеше сега, нямаше да го направи никога. Ной отстъпи крачка назад.