Никълъс Спаркс - Тетрадката

Понякога когато стоя там, си мисля какъв късметлия съм, че бях женен за нея почти четирийсет и девет години. Другия месец ще станат толкова. Тя ме слуша да хъркам през първите четирийсет и пет години, но след това се наложи да спим в отделни стаи. Аз самият не спя добре без нея. Мятам се, въртя се и копнея за топлината й, докато лежа с отворени очи през по-голямата част от нощта, гледайки как сенките танцуват по тавана като тръни, които се търкалят из пустинята. Спя по два часа, ако имам късмет, и все още се будя преди зори, макар да нямам обяснение защо.

Скоро всичко ще свърши. Знам това. Тя не го знае. Записките в дневника ми стават все по-кратки и ми отнемат все по-малко време. Пиша простичко, защото повечето ми дни си приличат като един. Но довечера смятам да препиша едно стихотворение, което ми даде една сестра, решавайки, че ще ми хареса. То започва така:

Понеже вечерите съм свободен, съседите често ме молят да ги навестявам. Обикновено го правя, защото съм четец и съм нужен, или поне така ми казват. Всяка вечер тръгвам по коридорите и решавам при кого да отида. Нямам разписание, но дълбоко в себе си винаги знам кой има нужда от мен. Когато отворя нечия врата, аз виждам стая като моята, винаги полутъмна и осветена от отблясъците на „Колелото на късмета“ и ослепителната усмивка на водещата. Обзавеждането е същото като моето и телевизорът обикновено гърми, защото никой вече не чува добре.

Мъже и жени, те ми се усмихват, когато влизам, и говорят шепнешком посягайки да изключат апаратите си. „Толкова се радвам, че дойде“, казват те и сетне ме питат за съпругата ми. Понякога аз им отговарям. Разказвам им колко мила и очарователна бе тя и как ме научи да виждам красотата в света, в който живеем. Или за ранните години от нашия брак, когато бяхме безкрайно щастливи, просто докато стояхме под звездното южно небе. Или за приключенията ни заедно, за бляскавите изложби в Ню Йорк и Париж и за възторжените отзиви на критиците на езици, които не разбирам. Но в повечето случаи аз се усмихвам и им казвам, че е все така, а те се извръщат, защото знам, че не искат да виждам лицата им. Това им напомня за собствената им тленност. Сетне аз сядам до тях и започвам да чета, за да заглуша страховете им.

И сетне аз прочитам още малко, за да разберат кой съм:

Ако можеше, моята жена щеше да ме придружава в моите вечерни екскурзии, защото едно от многото неща, които тя обичаше, беше поезията. Дилан Томас, Уитман, Шекспир и цар Давид от Псалмите. Ваятели на думите, творци на езика. Поглеждайки назад, аз се удивлявам от моето странно увлечение и понякога дори съжалявам за него. Поезията внася много красота в живота, но и много тъга, и на моите години не съм сигурен, че едното изкупва другото. Човек трябва да се наслаждава на други неща, ако може. Той трябва да прекара последните си дни под слънцето. А аз ще прекарам моите до нощната лампа.

Приближавам се към нея и сядам на стола до леглото й. В този момент ме пробожда болка в гърба. За стотен път си напомням, че трябва да си намеря нова възглавница за този стол. Протягам се и взимам ръката й, костелива и крехка. Приятно ми е да я държа. Нейната трепва в отговор и дори погалва пръстите ми с палец. Не заговарям, преди тя да го направи. Научил съм се, че така е по-добре. Повечето пъти просто седя мълчаливо, докато слънцето залязва, и в такива дни не знам нищо за нея.

Минават минути, преди тя да се обърне към мен. Плаче. Аз й се усмихвам, пускам ръката й и бръквам в джоба си. Изваждам носна кърпа и избърсвам сълзите й. Тя отвръща на погледа ми и аз се питам за какво ли си мисли.

— Каква красива история!

Завалява лек дъжд и капките тихо барабанят по прозореца. Взимам ръката й отново. Днес ще бъде хубав ден, много хубав ден. Вълшебен. И аз се усмихвам.