Никълъс Спаркс - Тетрадката

От петте ни деца четири са живи и макар да им е трудно да ни навестяват, те често идват и аз съм им благодарен за това. Но дори когато не са тук, аз ги виждам в ума си всеки ден, всеки от тях, и те ми връщат усмивките и сълзите, които съпътстват живота на едно семейство. По стените на стаята ми са окачени десетина техни фотографии. Те са моето наследство, моят дял в света. И аз съм много горд с тях. Понякога се питам какво си мисли жена ми за тях, когато мечтае, дали изобщо мисли за тях, или дори дали изобщо мечтае. Има толкова много неща в нея, които вече не разбирам.

Чудя се какво ли би казал баща ми за моя живот и какво би направил на мое място. Не съм го виждал цели петдесет години и сега той е само сянка в мислите ми. Вече не мога да си го представя как изглеждаше. Лицето му е смрачено, сякаш откъм гърба му струи светлина. Не знам дали причината за това е отслабващата ми памет или просто ходът на времето. Имам само една негова снимка и тя е много пожълтяла. След още десет години нея вече няма да я има, както и мен, и споменът за него ще бъде изтрит като думи в пясък. Кълна се, че ако не бяха моите дневници, нямаше да живея и наполовина толкова дълго. Дълги периоди от живота ми като че ли са изчезнали. И дори сега, когато чета някои пасажи, се питам какъв човек съм бил тогава, защото не мога да си спомня събитията от моя живот. Понякога седя и се чудя къде е отишло всичко онова, което съм преживял.

— Името ми — казвам аз — е Дюк. — Винаги съм бил почитател на Джон Уейн.

— Дюк — прошепва тя на себе си. — Дюк. — Замисля се за момент, бърчейки чело, очите й са сериозни.

— Да — отвръщам аз. — Тук съм заради вас. — „И винаги ще бъда“, казвам си мислено.

Отговорът ми я кара да се изчерви. В очите й се появява влага и сълзите потичат по лицето й. Сърцето ми се свива от мъка и за хиляден път си мисля, че ми се иска да мога да направя нещо за нея.

— Прощавайте — казва тя. — Нямам представа какво става с мен. Дори и вие сте загадка. Когато ви слушам да говорите, ми се струва, че би трябвало да ви познавам, но не ви помня. Не знам дори и името ви. — Тя избърсва сълзите си и продължава: — Помогнете ми, Дюк, помогнете ми да си спомня коя съм. Или поне коя съм била. Чувствам се като изгубена.

Отговарям й от сърцето си, но я лъжа за името й. Както и за моето. Има причина за това.

— Вие сте Хана, любовта на моя живот и опора на онези, които бяха ваши приятели. Вие сте блян, творец на щастие и художник, който е докоснал хиляди души. Вие живяхте пълноценен живот и никога нищо не ви е липсвало, защото всичко, което ви беше нужно, намирахте в душата си. Вие сте нежна и вярна и умеете да откривате красивото там, където другите не го виждат. Вие сте учителка на прекрасното и мечтателка, която вижда един по-съвършен свят. — Аз спирам за момент да си поема дъх и сетне продължавам: — Хана, няма причина да се чувствате изгубена, защото:

Тя се замисля над онова, което току-що казах. В настъпилото мълчание аз поглеждам към прозореца и забелязвам, че дъждът вече е спрял. В стаята започва да се процежда слънчева светлина.

— Вие ли написахте това? — пита ме тя.

— Не, Уолт Уитман.

— Кой?

— Един ваятел на думи, творец на езика.

Тя не отговаря веднага. Вместо това се взира в мен дълго, докато накрая моят и нейният дъх се сливат. Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване. Дълбоки дихания. Питам се дали тя знае, че в моите очи е красива.

— Ще останете ли при мен за малко? — пита ме тя.

Аз се усмихвам и кимвам. Тя се усмихва в отговор. Сетне взима ръката ми в своята и ласкаво я притегля към себе си. Заглежда се в деформираните ми пръсти и ги гали. Нейните ръце все още са ръцете на ангел.

— Хайде — казвам аз, докато се изправям с усилие, — да отидем да се поразходим. Въздухът е свеж и птиците ни чакат. Днес е прекрасен ден. — Надниквам в очите й, когато изричам последните думи.

Тя поруменява и ме кара отново да си спомня за младостта.

Тя действително беше прочута. Един от най-големите художници на американския Юг и аз бях, и още съм горд с нея. За разлика от мен, който с мъка съчинявах дори и най-простите стихове, жена ми сътворяваше красота с такава лекота, с каквато Бог бе създал земята. Картините й са в музеите по света, но аз запазих две за себе си. Първата, която някога ми даде, и последната. Те висят на стената в стаята ми и късно нощем понякога седя и се взирам в тях. И понякога плача, докато ги гледам. Не знам защо.