Никълъс Спаркс - Тетрадката

Умът ми се рее и аз си спомням как си мислех за нас тази сутрин, докато правех кафето. Кейт беше там, а също и Джейн, и те се умълчаха, когато влязох в кухнята. Видях, че са плакали и без да кажа дума, седнах до тях на масата и хванах ръцете им. И знаеш ли какво видях, когато ги погледнах? Аз видях теб в едно отдавна отминало време, в деня на нашето сбогуване. Тогава ти беше красива, нежна и наранена от болката, която ни терзае, когато губим нещо много скъпо. Не знам точно защо, но реших, че трябва да им разкажа една история.

Повиках Джеф и Дейвид в кухнята, защото те също бяха там, и когато децата бяха готови, им разказах за нас и как се върна при мен преди много, много години. Разказах им за нашата разходка и за вечерята с раци в кухнята. Те слушаха и се усмихваха, когато стигнах до излета с кануто и вечерта край камината, докато навън бушуваше страшна буря. Разказах им също как майка ти ни предупреди на другия ден за Лон и дори за това какво се случи по-късно същия ден, след като замина за града.

Никога не мога да забравя тази част от историята след всичкото това време, макар да съм я чувал само веднъж от теб, и винаги съм се възхищавал на силата, която си проявила в онзи ден. Все още не мога да си представя какво е ставало в ума ти, когато си влязла във вестибюла и си видяла Лон, или как си се чувствала, когато си разговаряла с него. Ти ми каза, че двамата сте излезли от хотела и сте седнали на една скамейка до старата методистка църква, и че той те е държал за ръката, дори когато си му обяснявала, че не можеш да тръгнеш с него.

Знам, че тогава ти с било тежко. А също вероятно и на Лон, който със сигурност те е обичал, за което е доказателство реакцията му. Той не е можел да си представи, че те губи, а и как ли би могъл? Дори докато си му казвала, че винаги си ме обичала, и че няма да бъде честно към него, той не е пуснал ръката ти. Знам, че е бил наранен и огорчен и почти цял час се е опитвал да те разубеди, но в момента, в който си му казала „Прости ми, но аз не мога да се върна при теб“, той е разбрал, че решението ти е било окончателно. Ти ми каза, че той просто е кимнал и сетне двамата дълго сте седели там, без да отроните дума. Винаги съм се питал какво ли си е мислел тогава, макар да съм почти сигурен, че се е чувствал по същия начин, както се чувствах и аз няколко часа по-рано. И когато най-накрая те е изпратил до колата, той ти е казал, че съм късметлия. Държал се е като джентълмен и тогава още разбрах защо изборът ти е бил толкова труден.

Когато завърших историята, в стаята настъпи мълчание, а сетне Кейт стана и ме прегърна. „О, татко“, каза тя и макар да очаквах да ме попитат нещо, те не го направиха. Вместо това ми дадоха нещо много по-скъпоценно.

През следващите няколко часа всеки от тях ми описа колко много сме означавали двамата с теб за тях, докато са растели. Един след друг те ми разказваха истории за неща, които отдавна бях забравил. И накрая вече не можех да сдържам сълзите си, защото си дадох сметка какви прекрасни деца бяхме отгледали. Бях горд с тях, бях горд и с теб, а самият аз бях щастлив, че бях изживял живота си по този начин. И никой не можеше да ни отнеме това. Никой и нищо. Съжалявах единствено, че ти не беше до мен в този момент, за да го споделим.

След като си тръгнаха, аз дълго седях на люлеещия се стол, мислейки си за живота ни. Ти си винаги до мен в такива мигове, поне в сърцето ми, и не мога да си спомня време, в което да не си била част от мен. Не знам кой щях да бъда, ако не се беше върнала при мен в онзи ден, но не се съмнявам, че щях да живея и да умра в скръб, каквато сега никога няма да позная.

Обичам те, Ели. Аз съм такъв, какъвто съм, благодарение на теб. Ти си всяка причина, всяка надежда, всяка мечта, която съм имал, и каквото и да стане с нас в бъдеще, всеки ден, в който сме заедно, ще бъде най-прекрасният ден в живота ми. Винаги ще бъда твой.

И ти, скъпа, винаги ще бъдеш моя.

Сложих страниците настрани и си спомних как седяхме с Ели на верандата, когато тя прочете това писмо за първи път. Беше късен следобед, лятното небе беше набраздено с червени ивици и денят бавно гаснеше. Притъмняваше и докато гледах как слънцето залязва, си мислех за онзи кратък, мимолетен миг, когато денят изведнъж се превръща в нощ.

Мракът, осъзнах тогава, беше илюзия, защото слънцето продължаваше да осветява земята, дори когато се скриеше под хоризонта. А това означаваше, че денят и нощта са свързани като малко други неща. Едното не може без другото и въпреки това те не могат да съществуват едновременно. Замислих се какво ли е да бъдеш заедно с някого и при все това завинаги да бъдеш разделен от него.