Никълъс Спаркс - Тетрадката

Поглеждайки назад, си давам сметка каква мрачна ирония се съдържа във факта, че Ели реши да прочете писмото точно в момента, когато този въпрос изникна в ума ми. Казвам това, защото сега вече знам отговора. Знам какво е да бъдеш като нощта и деня — винаги заедно и завинаги разделен.

Има една особена красота в този следобед. Това е връхната точка в моя живот. Ели и аз седим край реката. Наблизо са и птиците, и дивите гъски — моите приятели. Телата им се носят по хладната вода, отразявайки цветовете и перата им, и затова те изглеждат по-големи, отколкото са в действителност. Ели също ги гледа с почуда и малко по малко ние отново се опознаваме.

— Приятно ми е да си говоря с вас — започвам аз. — Нашите разговори ми липсват, дори когато не е минало много време от последния.

Аз съм искрен и тя знае това, но все пак е предпазлива. Аз съм непознат.

— Ние често ли правим това? — пита тя. — Често ли седим тук, гледайки птиците? Искам да кажа, познаваме ли се добре?

— И да, и не. Мисля, че всеки си има тайни, но ние с вас се познаваме от години.

Тя поглежда ръцете си и след това моите. Замисля се за кратко и за момент лицето й изглежда отново младо. Ние не носим брачните си халки. И за това също си има причина.

— Вие били ли сте женен? — пита ме тя.

Аз кимвам.

— Да.

— Каква беше жена ви?

Казвам й истината:

— Тя беше моят блян. Тя ме направи този, който съм, и да я държа в прегръдките си беше толкова естествено за мен, колкото да усещам ударите на собственото си сърце. Мисля за нея през цялото време. Дори сега, когато седя тук, аз мисля за нея. Никога не би могло да има друга като нея.

Ели се замисля. Не знам какви чувства са събудили думите ми у нея. Накрая, когато заговаря тихо, гласът й е ангелски нежен. Чудно ми е дали подозира какво си мисля за нея.

— Тя мъртва ли е?

„Какво е смъртта?“, питам се аз, но не го изговарям. Вместо това казвам:

— Жена ми е жива в сърцето ми. И винаги ще бъде.

— Вие все още я обичате, нали?

— Разбира се. Но аз обичам много неща. Обичам да седя тук с вас. Обичам да се наслаждавам на красотата на това място с някой, който ми е скъп. Обичам да гледам как орлите рибари се спускат над реката в търсене на храна.

Тя отново мълчи. Сетне поглежда настрани, за да не виждам лицето й. Неин стар навик.

— Защо правите това? — Никакъв страх, само любопитство. Това е добре. Знам какво има предвид, но въпреки това питам:

— Кое?

— Защо прекарвате деня с мен?

Усмихвам се.

— Аз съм тук, защото така искам и така трябва. Не е сложно. И вие, и аз се чувстваме добре един с друг. Времето, което прекарваме заедно, не е изгубено. Аз седя тук, разговарям с вас и си мисля: „Какво би могло да бъде по-хубаво от това, което правя?“

Тя ме поглежда и за момент, само за един кратък миг, в очите й нещо трепва. На устните й се появява лека усмивка.

— Приятно ми е да бъда с вас и ако сте искали да ме заинтригувате, вече успяхте. Признавам, че компанията ви ми носи радост, но аз не знам нищо за вас. Не очаквам, разбира се, да ми разкажете историята на живота си, но защо сте толкова тайнствен?

— Веднъж четох някъде, че жените харесват тайнствените непознати.

— Ето, видяхте ли, пак не отговорихте на въпроса ми. Вие отклонявате повечето ми въпроси. Дори не ми казахте как свършва историята, която ми прочетохте тази сутрин.

Свивам рамене и известно време ние седим мълчаливо. Сетне аз питам:

— Вярно ли е?

— Кое дали е вярно?

— Че жените харесват тайнствени непознати?

Тя се замисля и се усмихва. Сетне ми отговаря в същия дух:

— Предполагам, че е вярно за някои жени.

— А вие от тях ли сте?

— Познаваме се твърде бегло, за да ви отговарям на такива въпроси — шегува се тя и на мен това страшно ми допада.

Седим мълчаливо и наблюдаваме света около нас. Отне ни цял живот, за да се научим да правим това. Изглежда само старите хора умеят да седят един до друг, да не си говорят и въпреки това да се чувстват щастливи. Младите, забързани и нетърпеливи, винаги се чувстват длъжни да нарушат мълчанието. И напразно, защото тишината е съвършена. Тишината е свещена. Тя сближава хората, защото само на онези, които им е хубаво един с друг, могат да седят заедно, без да разговарят. Просто един парадокс.

Минават минути и дишането ни постепенно се слива в едно точно както стана по-рано тази сутрин. Дълбоки спокойни дихания и малко по-късно тя се унася, както се случва с хората, които си имат пълно доверие един на друг. Питам се дали младите са способни на такива радости. Най-накрая тя се събужда и става чудо.