Никълъс Спаркс - Тетрадката

Ели се извърна настрани със зачервени очи. Миг по-късно по бузата й се търкулна сълза.

— Не знам… — Гласът й заглъхна и майка й стисна ръката й. Ан погледна Ной, който седеше с наведена глава и слушаше внимателно. След като разбра намека й, той кимна и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори. Ан прошепна:

— Обичаш ли го?

— Да, — отвърна Ели тихо. — При това много.

— А обичаш ли Лон?

— Да, но по друг начин. Не, както обичам Ной.

— Ти никога няма да обичаш някого толкова, колкото него — каза майка й и пусна ръката на дъщеря си. — Аз не мога да взема това решение вместо теб, Ели. Изборът е изцяло твой. Но искам да знаеш, че те обичам, и че винаги ще те обичам. Знам, че от това няма да ти стане по-леко, но не мога да направя нищо повече.

Тя посегна към джоба си и извади от там пакет с писма, вързани с връв. Пликовете бяха стари и леко пожълтели.

— Това са писмата на Ной. Аз не ги изхвърлих и никога не ги отворих. Знам, че не трябваше да ги крия от теб и съжалявам за това. Но просто се опитвах да те предпазя. Не разбирах, че…

Шокирана, Ели взе писмата и задържа ръката си върху тях.

— Трябва да тръгвам, Ели. Предстои ти да вземеш важни решения и нямаш много време. Искаш ли да остана в града?

Ели поклати глава.

— Не, ще трябва да се справя с това сама.

Ан кимна и известно време остана, загледана в дъщеря си. Най-накрая стана, заобиколи масата, наведе се и я целуна по бузата. Прочете въпроса в очите на Ели, когато тя се изправи и я прегърна.

— Какво ще правиш? — попита майка й, притискайки я до себе си. Последва дълга пауза.

— Не знам — каза накрая Ели. — Благодаря ти, че дойде. Обичам те.

— Аз също.

Докато я изпращаше до вратата, на Ели й се стори, че майка й прошепна „Послушай сърцето си“, но може би просто така й се стори.

Ной отвори входната врата на Ан Нелсън.

— Довиждане, Ной — каза тя тихо.

Той кимна мълчаливо. И двамата знаеха, че няма какво да си кажат. Сетне тя излезе и затвори вратата след себе си. Ной я видя как сяда в колата си и потегля, без да погледне назад. Ан беше силна жена и той знаеше, че и Ели бе като нея. Ной надникна във всекидневната, видя Ели да седи с наведена глава и тръгна към верандата, разбирайки, че има нужда да бъде сама. Настани се на стария си люлеещ се стол и се загледа в реката, която влачеше водите си надолу, докато минутите се нижеха една подир друга.

Стори му се, че беше минала цяла вечност, когато чу задната врата да се отваря. Той не я погледна — по някаква причина не намираше смелост — а само я чу да сяда на стола до него.

— Съжалявам — каза Ели. — Нямах никаква представа, че ще стане така.

Ной поклати глава.

— Няма защо. И двамата знаехме, че нещо такова рано или късно ще се случи.

— Въпреки това е трудно.

Накрая се извърна към нея и посегна да хване ръката й.

— Мога ли да ти помогна някак?

Тя поклати глава.

— Не. Трябва да се справя с това сама. Но не мога да реша какво да кажа на Лон. — Ели сведе поглед и гласът й стана тих и някак далечен, сякаш говореше на себе си: — Предполагам, че всичко зависи от това колко знае той. Ако майка ми е права, той може да има подозрения, но не може да бъде сигурен в нищо.

Ной почувства стомахът му да се свива. Когато накрая заговори, гласът му беше равен, но тя долови, че го е наранила.

— Значи не смяташ да му разкажеш за нас, така ли?

— Не знам. Наистина не знам. Докато бях във всекидневната, хиляда пъти се запитах какво наистина искам от живота си. — Ели стисна ръката му. — И знаеш ли какъв беше отговорът. Отговорът беше, че искам две неща. Първо, че искам теб. И второ, че искам да бъда с теб. Обичам те и винаги съм те обичала.

Тя си пое дълбоко въздух, преди да продължи:

— Но искам също всичко да завърши добре, без никой да бъде огорчен. И знам, че ако остана тук, чувствата на някои мои близки ще бъдат наранени. Особено тези на Лон. Аз не те излъгах, когато ти казах, че го обичам, макар и по друг начин. Той ми е скъп и това няма да бъде честно към него. Ако остана тук, ще огорча още и семейството, и приятелите си. Това би било предателство спрямо всички, които познавам… и не мисля, че мога да го направя.

— Ти не можеш да живееш заради другите. Трябва да направиш онова, което е правилно за теб, дори на другите това да не им хареса.

— Знам — отвърна тя, — но каквото и решение да взема, аз ще трябва да живея с него след това. Завинаги. Ето защо не бих искала да съжалявам за избора, който ще направя. Разбираш ли ме?