Никълъс Спаркс - Тетрадката

Ели отвори очи и се загледа в Ной, който беше толкова прекрасен под танцуващите отблясъци от камината. Тялото му блестеше от потта, по гърдите му се търкулваха малки кристални мъниста, които падаха върху нейните, също като дъжда навън. И с всяка капка лот, с всеки дъх, тя чувстваше как целият й предишен живот, всичките й отговорности, постепенно изчезват в нищото.

Тялото на всеки един от тях даряваше наслада и получаваше в замяна, и внезапно Ели бе обзета от усещане, което никога не бе подозирала, че съществува. То я разтърсваше и бушуваше в нея като огън, докато накрая стихна и тя най-сетне успя да си поеме дъх, потръпвайки под него. Но едва-що отишло си, удоволствието се върна отново и продължи да се повтаря в дълги последователности, отново и отново. Дъждът вече бе спрял и слънцето залязло, но тялото й, макар и изтощено все още не желаеше да се разделя с насладата между тях.

Прекараха остатъка от деня в прегръдките си, ту се любеха, ту лежаха пред камината, загледани в пламъците, които постепенно обгръщаха цепениците. От време на време той й рецитираше свое любимо стихотворение, а тя лежеше до него със затворени очи и слушаше, чувствайки думите почти физически. Сетне те отново търсеха топлината на телата си, шепнейки си любовни слова между целувките.

Продължиха така през цялата вечер, сякаш изкупвайки пропуснатите години, и накрая заспаха в прегръдките си. На няколко пъти през нощта Ной се събуждаше, виждаше до себе си умореното й сияещо тяло и му се струваше, че всичко на света изведнъж си беше дошло на мястото.

В миговете преди зората, докато отново й се любуваше, ресниците й внезапно трепнаха и се отвориха. Тя му се усмихна, протегна ръка и докосна лицето му. Той сложи нежно пръст върху устните й, за да й попречи да говори и двамата дълго се гледаха.

Когато буцата в гърлото му изчезна, Ной й прошепна:

— Ти си отговорът на всяка моя молитва, която съм изричал. Ти си моята песен, блян и дихание и не знам как можах да живея без теб толкова дълго. Обичам те, Ели, повече отколкото можеш да си представиш. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— О, Ной — каза тя, притегляйки го към себе си.

Тя го желаеше и имаше нужда от него сега повече от всякога. Повече от всичко.

Същата сутрин трима мъже — двама адвокати и един съдия — седяха в една съдебна зала, докато Лон завърши изречението си. Миг по-късно съдията отговори.

— Това е доста необичайна молба — каза той, замислен. — Струва ми, че днес можехме спокойно да приключим с това дело. Да не искате да кажете, че ангажиментът ви е толкова спешен, че не можете да отложите нещата до вечерта или до утре?

— Не, ваша светлост, не мога — отговори Лон доста припряно. „Запази самообладание — каза си той. — Поеми си дълбоко въздух.“

— И вашият ангажимент няма нищо общо с делото, което разглеждаме.

— Не, ваша светлост. Въпросът е от лично естество. Знам, че молбата ми е необичайна, но нещата наистина не търпят отлагане. — „Така вече е по-добре“, продължи Лон вътрешният си монолог.

Съдията се облегна назад, претегляйки ситуацията.

— Мистър Вейте, вие какво мислите за това. Запитаният се покашля, преди да отговори.

— Мистър Хамънд ми се обади тази сутрин и аз вече разговарях с моите клиенти. Те са съгласни да изчакат до понеделник.

— Разбирам — каза съдията. — А мислите ли, че отлагането ще бъде в интерес на вашите клиенти?

— Така смятам — отвърна мистър Бейтс. — Мистър Хамънд се съгласи повторно да разгледаме един въпрос, който представлява интерес за моите клиенти.

Съдията погледна строго двамата мъже и се замисли.

— Не ми харесва всичко това — отбеляза той накрая. — Ни най-малко. Но мистър Хамънд никога преди не е отправял подобна молба и допускам, че въпросът действително е от изключителна важност за него.

Той направи ефектна пауза и погледна някакви документи върху писалището си.

— Съгласен съм на отсрочка до понеделник. Ще открием заседанието точно в девет.

— Благодаря, ваша светлост — каза Лон.

Две минути по-късно той излезе от съда, тръгна към колата си, която беше паркирал на отсрещния тротоар, качи се и потегли към Ню Берн с треперещи ръце.

Ной приготви закуска за Ели, докато тя спеше във всекидневната. Нищо особено — бекон, бисквити и кафе. Той сложи подноса до нея, когато се събуди, и след като ядоха, отново се любиха. Това беше неумолимо, категорично потвърждение на онова, което бяха споделили предишния ден. Ели изви гръб и изкрещя силно, разтърсена от финалната вълна на удоволствието, сетне обви ръце около него и двамата останаха вкопчени един в друг, задъхани и изтощени.