Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Джоунс, недей! — Виктория я хвана и я дръпна далеч от пирата, за да я предпази от него. Макар да знаеше, че ако искаха да ги убият, досега щяха да го направят, също така съзнаваше, че не е нужно да предизвикват съдбата или да насилват и без това несигурния си късмет.

Възмутеният Тарик имаше толкова смешен вид, че Серад отметна глава назад и се заля от смях.

— Май са англичанки, а не французойки, а? Дребната жена се оказа истински хищник и изобщо не е беззащитна. Кога най-после ще се научиш да не подценяваш врага си, Тарик?

Това унижение нарани самолюбието му и той заплашително пристъпи към Джоунс.

— Успокой се — непринудено каза Серад на приятеля си и сложи ръка на рамото му, за да го възпре. — Тя е просто една старица.

Серад още не бе успял да огледа двете жени и затова се обърна към Виктория, покровителствено застанала пред мис Джоунс. Опита се да прикрие удивлението, предизвикано у него от младото момиче. Беше най-голямата красавица, която някога бе срещал. Всичко у нея му се струваше прекрасно — от буйната й коса с цвят на абанос до нежните, но пищни извивки на стройното й тяло. Вперил очи в нея, Серад с изненада откри, че ако бе капитан на френския кораб, и той би направил всичко възможно да предпази това прекрасно момиче от беда.

— Истинско съкровище е — подметна Тарик и сластно погледна Виктория. — Струва колкото цялата ни плячка, събрана през този месец.

— Така е — съгласи се Серад, без да откъсва безизразните си очи от нея.

Виктория не искаше да играе ролята на покорна жена и смело погледна Серад. Неговите сиви студени очи я изплашиха. Той я оглеждаше нехайно, а това всяваше повече ужас в сърцето й, отколкото ако явно я заплашваше с насилие. Виктория никога не бе срещала мъж е толкова силно излъчване.

— Къде да ги настаня? Да заповядам ли да ги заведат при останалите пленници? — попита Тарик.

Серад за пръв път усети у себе си загриженост за състоянието на пленен от него човек. Не желаеше да подлага двете жени на жегата и унижението, което хората от „Чайка“ щяха да понесат на път за Северна Африка. Пътуването в трюма на кораба щеше да се окаже истински ад за окованите във вериги.

— Не, те ще останат в моята каюта.

— В твоята каюта? — изненада се Тарик.

Серад никога не бе вземал част от плячката за себе си.

— Струват скъпо — спокойно обясни той и отмести поглед от Виктория.

Виктория се ядоса. Нима той възнамеряваше да ги държи в каютата си? Вбеси се от думите за цената им. Но предпочете да се преструва, че погрешно е разбрала намеренията му. Високо изправи глава и невъзмутимо каза:

— Виждам, че сте човек с добри обноски и изключително здрав разум, капитан Серад. Капитан сте, нали?

Серад се изненада от нейната самоувереност.

— Да, казвам се Серад и съм капитан на „Ятаган“.

Виктория леко кимна.

— Капитан Серад, оценявам загрижеността ви за нашето удобство, като позволявате на мен и на моята компаньонка, мис Джоунс, да използваме каютата ви.

Добре схванала истинското намерение на главатаря на пиратите, Джоунс рязко дръпна Виктория за ръката, но младата дама не обърна никакво внимание на предупреждението й.

Серад не можеше да проумее дързостта и прямотата на това съвсем младо момиче. Единствената англичанка, с която бе имал вземане-даване, бе леля му Раби. В Северна Африка жените се показваха рядко, и то само с разрешение на мъжете си, и продумваха само в случай че някой ги заговореше. Безспорно поведението й бе нещо ново за него. То събуди смътни спомени в душата му. Но той трябваше да запази уважението и предаността на екипажа си. Никоя жена не можеше да се измъкне безнаказано, след като му е говорила по този начин.

— Точно така, вие ще бъдете в моята каюта, но няма да сте сами. — За да я постави на мястото й, той наблегна на последните думи.

Джоунс стисна Виктория още по-силно. Младата жена пак не й обърна внимание. Рискът беше твърде голям, за да се предаде без съпротива.

— Сър, вие сте капитанът и нашата безопасност е изцяло във ваши ръце — отвърна Виктория с високо вдигната глава. — Вие носите цялата отговорност за нас.

— Права сте — съгласи се Серад с престорена благост и се почуди на наивността й: тя изцяло зависеше от него и трябваше да му се подчинява.

Виктория съзнаваше, че съдбата им е в негови ръце, но нито за миг не искаше да го навежда на мисълта, че тя ще му се подчини.

— Добре, значи се разбираме — опери се надменно тя. — Вижте какво, аз съм лейди Виктория Лорънс. Маркиз Рейвънсли е мой дядо. Той има огромно влияние върху краля и никак няма да се зарадва, ако нещо лошо сполети мис Джоунс или мен. — Дори самата тя се стресна от дръзките си думи.