Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Какво говориш? Мислиш, че аз… че ние… — И двамата с Вивиан придадоха на лицата си израз на възмущение.

— Твърдя, че ти си отговорен. Знам какво си направил! Ако все още цениш жалкото си съществуване, ще върнеш Алекс и Катрин тук преди стъмване. Разбра ли ме?

— Грешиш! Ние не знаем нищо за… — опита се да декларира невинността си той, но баща му го прекъсна.

— Не подценявай повече интелигентността ми, като продължаваш да отричаш! — сряза го херцогът и ги изгледа унищожително. — А сега се махайте от очите ми! И двамата!

И Ейвъри, и Вивиан пребледняха при гневния му изблик. Синът имаше намерение да продължи да доказва своята невинност, но реши да му покаже позицията си с действия. Двамата с Вивиан се изправиха едновременно.

— Татко, този път грешиш — заяви студено Ейвъри и заедно със съпругата си напуснаха кабинета му.

Едва когато ги чу да излизат от сградата, Едуард си позволи да се отпусне. Загледа се невиждащо в пространството на кабинета, тялото му пулсираше от гняв и изтощение. Сега само трябваше да чака. С цялата си душа и сърце се молеше всичко да свърши след няколко часа, за да може отново да чуе как галещият слуха му смях на Катрин и Алекс отеква из целия замък. Едуард прокара трепереща ръка по лицето си, след това повика Далтън.

— Да, Ваше Благородие?

— Искам да изпратиш един от най-верните си мъже да проследи сина ми. Искам да знам къде ходи и с кого се среща. Разбра ли ме?

Далтън бе озадачен от неговото нареждане, но каза:

— Веднага, Ваше Благородие.

Едуард кимна уморено.

— А сега покани лорд Ратклиф.

Докато чакаше младежът да дойде, херцогът се питаше каква част от това, което ставаше, трябваше да знае той. Реши да му каже колкото се може по-малко и продължи да се моли Катрин и Алекс да се върнат скоро.

— Казах ти, че нещо не е наред! — тросна се ядосано Вивиан, когато седна на седалката срещу съпруга си.

— Просто не проумявам как е разбрал… откъде е научил.

— Той не знае нищо, глупако! Блъфираше те! Не мислиш ли, че ако знаеше какво се е случило, досега и двамата щяха да са тук?

— Права си.

— Знаеш, че съм. Слава богу, че излязохме, преди да сме провалили всичко. А сега ще покажем на стареца, че не е толкова умен, за какъвто се смята — каза студено Вивиан, разтреперана от бушуващите в нея страсти.

— Как?

— Връщаме се в Лондон и ще започнем собствено мащабно издирване. Ще направим така, че всички да разберат за него. Ще наемем дори наши собствени хора.

— Аз трябва да отплавам с „Делфин“ утре — тревожеше се Ейвъри, мислейки, че отсъствието му ще се забележи и хората ще станат подозрителни.

— Не се тревожи, ти пак ще заминеш с „Делфин“. Нищо няма да възпрепятства нашите планове. Ако някой попита къде си, ще кажа, че си навън и участваш в издирването.

— Знаеш, че баща ми няма да се предаде лесно.

— Нито пък ние ще го сторим.

Размениха погледи, изпълнени с решителност. Знаеха какво искат и знаеха как ще го получат.

— Ами откупа? Мислиш ли, че ще плати?

— Ще плати, защото до петък той ще бъде един много отчаян човек. Можеш ли да се погрижиш да бъде прибран и по-късно тайно донесен при мен?

— Ще уредя това, преди да отплавам.

— Чудесно. — Вивиан се усмихна сатанински при мисълта за страданието, което щяха да причинят на херцога. — Може би когато всичко приключи, месец или два след това, ще бъде време да помислим за наследяването на титлата от теб.

— Какво искаш да кажеш? — Ейвъри потърси очите й и изпита истински страх, когато видя алчното изражение върху лицето й.

— Искам да кажа, че със сигурност би било трагедия, ако херцогът претърпи злополука скоро след загубата на единствената си дъщеря и единствения си внук.

— Мисля, че счетохме за твърде опасно да предприемаме каквото и да било от този род — възрази боязливо той. Едно бе да отвлекат Катрин и детето, които бяха почти беззащитни, а съвсем друго бе вече да се саморазправят с толкова влиятелен човек като херцога.

— Бях готова да се обзаложа, че изгаряш от желание да се отървеш от него, особено след начина, по който разговаряше с теб тази вечер — дразнеше го Вивиан.

— Не можеш да убиеш някого просто така. Освен това ще имаме много пари, когато приберем откупа. Ще можем да живеем доста сносно години наред, а после…

— Сносно?! Ти се задоволяваш да живееш сносно? — попита тя. — Аз искам да бъда херцогиня Хънтингтън, Ейвъри, и няма да чакам цяла вечност!

Той се огъна след нейната тирада.