Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Нека първо се погрижим за Катрин и Алекс, а после ще мислим за останалото.

— Ще се погрижим, Ейвъри. Ще видиш. — Докато произнасяше тези думи, очите й заблестяха с фанатичен пламък. Сега нищо не можеше да я спре.

— От колко време сме тук, лельо Катрин? — попита Алекс, след като се сви до нея върху кушетката.

— От близо два дни, Алекс — отвърна уморено тя и обгърна с ръка малките му рамене, за да го успокои.

Малката душна каюта без прозорци, в която бяха затворени, се бе превърнала за тях в мъчителен призрак на неизвестността. Въпреки оскъдната светлина, хвърляна от слабия пламък на единствената лампа край кушетката, помещението бе тъмно и потискащо. И двамата се измъчваха от мисълта за бъдещата си участ. Не можеха да спят, тормозени от тревога за това какво им готвеше бъдещето. Дрехите им бяха измачкани, а под очите им се появиха тъмни сенки.

— Защо се забавиха толкова? Каза ми, че ни държат, за да получат откуп и веднага щом дядо им даде парите, ние ще бъдем свободни.

Неговите въпроси измъчваха Катрин вече ден и половина. До този момент баща й със сигурност бе научил, че са отвлечени и беше платил парите. Защо още не ги освобождаваха?

— Скоро ще ни пуснат. Ще видиш — каза Катрин, придавайки на гласа си повече увереност, отколкото самата изпитваше.

Предубежденията на баща й за Ейвъри продължаваха да не й дават мира и колкото и да се стараеше, не можеше да не се запита дали брат й има нещо общо с тази история, въпреки че досега нямаше основание да смята, че е замесен. Моряците, които бяха дошли да ги развържат и донесоха храната им, не разговаряха с тях. Катрин се чувстваше откъсната от целия свят. Това я плашеше и страховете й се засилваха с всяка измината минута.

Бе мислила да се опитат да избягат, но единствения път, когато успя да погледне през вратата, която морякът, донесъл им храна, бе оставил отворена, тя зърна въоръжени постове в коридора. Бяха в капан и разбра, че трябва да чакат и да се надяват, че скоро ще ги освободят.

— Дядо няма да позволи да се случи нещо лошо с нас — съгласи се Алекс и се сгуши по-близо до нея. — Твърде много ни обича.

— Наистина ни обича, миличко. Вероятно вече е тръгнал, за да ни прибере.

Притисна детето до себе си и отправи безмълвна молитва за спасение.

— Какво искаш да кажеш с това, че си изгубил Ейвъри? — Едуард се наведе да погледне в лицето Джеймс, човека, изпратен от Далтън да проследи сина му.

— Съжалявам, Ваше Благородие, но той изчезна — обясняваше Джеймс. — Първите тридесет и шест часа лесно го следвах, но после внезапно потъна някъде.

Херцогът едва се владееше. Първият ден бе достатъчно мъчителен. Всяка минута се равняваше на часове, докато чакаше Ейвъри да върне Алекс и Катрин вкъщи. Когато нощта се спусна, а след това дойде утрото и те все още не се бяха върнали, Едуард беше бесен. Увеличи броя на хората, участващи в издирването, и заедно със своя банкер бе приготвил парите за откупа. Нито за миг не допусна, че някой друг, а не Ейвъри е отговорен за случилото се, но въпреки това добре разбираше, че няма право да излага на риск живота на Алекс и Катрин. Щеше да плати сумата и да ги освободи.

— Искам да се претърси всеки сантиметър в града. Искам къщата им да е под постоянно наблюдение. Искам да знам всяко движение на онази жена до появата на сина ми. Не се тревожете за разходите. Изпълнявайте!

— Да, Ваше Благородие. — Успокоен, че се е разминал само с порицание, Джеймс забърза навън, за да изпълни нарежданията на херцога.

Гласове, долитащи от коридора, непосредствено до вратата на тяхната каюта, изтръгнаха Катрин и Александър от дрямката. Скочиха веднага и седнаха на кушетката, вперили очи във вратата, в очакване да разберат дали някой ще ги посети. Когато ключът се превъртя и вратата се отвори, помислиха, че е някой от моряците, които им носеха храната. И двамата бяха изненадани, когато видяха Ейвъри да влиза в каютата.

— Татко! — Алекс не можеше да повярва, че баща му стои на прага и почти изхвръкна от кушетката, изгарящ от желание да го прегърне. Най-после бяха спасени.

Катрин обаче имаше усещането, че знае какво означава неговото появяване. Тя се изправи, опитвайки се да не показва своята надежда, че той наистина е дошъл да ги освободи. Предпазливостта й се оправда, когато Ейвъри погледна злобно нетърпеливото малко дете и то спря по средата на разстоянието, отделящо го от баща му.

— Стой там, където си, Алекс! — грубо заповяда Ейвъри. Сатанинска усмивка разтегна устните му, когато наведе очи към детето. — Какъв досадник си — каза той, а след това погледна към сестра си. — Катрин, радвам се, че изглеждаш добре.