Боби Смит - Вземи сърцето ми

Цялото му бъдеще бе градено около брака му с Катрин и се питаше какво ще прави сега. Грижата за собствената му личност бе и си остана неговата най-важна задача.

Вивиан и Ейвъри бяха потънали в мълчание, докато пътуваха с каретата си към Хънтингтън. Приели ролята на загрижени родители, тръгнаха от Лондон незабавно, след като бе дошло съобщението за изчезването на Алекс.

Лицето на Вивиан бе спокойно, тя се взираше през прозореца на каретата в мрака. Когато Ейвъри й съобщи за усложнението, в първия момент се ядоса. Но после, след като бе имала време да помисли добре, бе променила отношението си. Бе осъзнала, че сега, когато Катрин я няма, всичко щеше да бъде много, много по-лесно. Щяха да убеждават един човек по-малко и в крайна сметка това означаваше още толкова много пари в джобовете им.

— Пристигнахме — проговори Ейвъри, нарушавайки мълчанието, когато каретата взе последния завой от пътя.

— Слава богу! Пътуването дотук винаги е скучно.

— Да, но този път, скъпа, резултатите си струват жертвите — изтъкна Ейвъри.

— Наистина си струват — съгласи се тя и му се усмихна лукаво. — Наистина си струват.

Когато каретата спря пред парадния вход, Ейвъри скочи пръв и помогна на Вивиан да слезе. Нощният въздух леко пощипваше, затова тя придърпа леката наметка по-плътно около раменете си, после се облегна на ръката на съпруга си и те заизкачваха няколкото стъпала до вратата. Искаше да изглежда като потресена от загубата на сина си майка, но с някакво перверзно удоволствие вътрешно се питаше какво ли щяха да си мислят слугите, ако знаеха, че тя е организирала всичко това.

Далтън, най-довереният прислужник на херцога, ги посрещна на вратата. Имаше уморен и напрегнат вид.

— Добър вечер, господарю, господарке. Лорд Ратклиф ви очаква в приемната зала.

— Благодаря, Далтън — отвърна Ейвъри. Пое наметката на Вивиан и я подаде на прислужника, после тръгна заедно с нея, за да се срещнат с годеника на сестра му. Той поздрави другия мъж, когато влязоха в залата.

— Радвам се, че най-после си тук — отвърна Джералд, облекчен от тяхното присъствие, после се обърна към поразително красивата жена на Ейвъри. — Здравей, Вивиан.

— Толкова се радвам, че си тук заедно с нас, Джералд. Това е такъв шок. Горкият Алекс — отвлечен! — Успя да го каже с почти отчаян глас. — И нашата скъпа Катрин… също отвлечена. Не мога да повярвам.

— Нито аз — бавно каза Ейвъри. — Не мога да си представя защо някой ще иска да им причини зло. Истинска трагедия. Какво е направено до този момент?

Джералд му разказа накратко за издирванията и за двете съобщения — до него и до херцога.

— Добре, добре. Можем само да се надяваме, че татко ще разбере какво трябва да направи.

— Ще разбере — убедено каза Вивиан. — Само се питам колко бързо ще дойде.

— Той е в Елингтън — информира ги Джералд.

— В такъв случай ще минат часове, може би ще стане обед, докато пристигне — каза Вивиан.

— Може би всички трябва да опитаме да си починем малко — предложи Ейвъри. — Нощта бе дълга, а денят обещава да бъде дори по-изтощителен. Джералд, ти в замъка ли си настанен?

— Не. Дойдох тук и разбрах, че баща ти е заминал. Наех стая в странноприемницата.

— Е, няма нужда да се връщаш там, щом ние сме тук. Ще кажа на Далтън да ти приготви стая.

— Благодаря ти, Ейвъри.

— Скъпа, готова ли си да се оттеглим за почивка? — обърна се Ейвъри към съпругата си.

— Мисля, че първо ще изпия чаша чай. Уморена съм, но и съм така разтревожена, че не знам дали ще мога да заспя веднага. Ще ми правиш ли компания?

— Не, аз ще отида горе. Ще се видим след няколко часа, Джералд.

— Естествено. И благодаря, Ейвъри.

Ейвъри кимна и ги остави сами. След като нареди на Далтън да приготви стая за Джералд, той се оттегли в спалнята си. Изпита чувство на огромно задоволство и заспа дълбоко, без да дочака Вивиан.

Отдавна бе минало обед, когато свитата на херцога се появи пред замъка. В момента, в който каретата спря, Едуард вече бе скочил на земята. Пътуването бе изтощително, но не изчака да му помогнат да слезе. Нямаше време… никакво време.

— Ваше Благородие — поздрави го Далтън, докато му отваряше входната врата. Откакто изпратиха съобщението, цялата прислуга се бе изреждала на пост в очакване на неговото пристигане и Далтън знаеше, че всички щяха да се успокоят сега, когато той се е върнал.

Едуард бе толкова разгневен, че не отвърна на поздрава му. Страхуваше се, че ако проговори, няма да може да овладее гнева си. Не можеше да си намери място от ярост, откакто научи за отвличането на Катрин и Александър и за откупа, поискан от похитителите им. Той много добре знаеше кой и защо ги е отвлякъл и се бе върнал тук да приключи този въпрос веднъж завинаги.