Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Приготви се да тръгнеш в единадесет часа и петнадесет минути. Така ще разполагаш с достатъчно време, за да стигнеш до „Балуър Кросинг“ и да оставиш парите.

Тримата мъже приеха това решение и потънаха в мълчание. Знаеха, че часовете след залез-слънце, прекарани в очакване до полунощ, щяха да текат мъчително бавно, а още по-мъчително щеше да бъде очакването на Катрин и Александър.

Облечен само с широки три четвърти панталони и яркочервен тюрбан на главата, Мухамед Ибн Аббас, най-жестокият от северноафриканските пирати, бе олицетворение на силата, застанал прав на палубата на своя кораб и зареял взор из ширините на Атлантика, скръстил златистокафявите си ръце върху потъмнелите от слънцето мускулести гърди. Той беше зъл, коравосърдечен човек, който изискваше пълно и безпрекословно подчинение от своите хора. Екипажът му се състоеше от корсари, които уважаваха грубата сила, затова се отнасяха към него с неизменна лоялност. Мухамед знаеше, че няма да се осмелят да го предадат, защото той унищожаваше всеки опит за бунт, като незабавно наказваше сурово изменника.

Мухамед бе доволен от живота си на пират, въпреки че считаше това плаване пагубно за своите планове. Бяха потеглили от родното алжирско пристанище преди няколко седмици, а до ден-днешен не бяха завзели нито един кораб. Мъжете му ставаха неспокойни, а и той самият. В пристъп на авантюризъм бе насочил кораба си към Атлантическия океан и сега плуваха край бреговете на Франция в неуморно търсене на плячка.

— Принц Мухамед! — поздрави капитан Селим, вторият по чин от екипажа и негов най-добър приятел, когато се присъедини към него. — Не мислиш ли, че вече стигнахме достатъчно далеч на север?

— Глупости, приятелю, излишно се тревожиш. Някъде наоколо ни очаква безценна награда, почти усещам това — рече гордо Мухамед.

Селим обаче не бе толкова уверен.

— Вече няколко дни плаваме в тези води и още не сме забелязали нещо, което си струва да атакуваме. Как можеш да си толкова сигурен?

Капитанът на кораба се обърна и изгледа смразяващо събеседника си.

— Нима се съмняваш в мен след всичките тези години?

Бе виждал този поглед и реши, че трябва да отстъпи.

— Никога не съм се съмнявал в теб.

— Чудесно. Значи сме единодушни. Ще продължим да търсим плячка в тези води, докато не намерим такава, която да е достойна за нас.

Селим кимна утвърдително и плъзна поглед по морската шир. Някъде там имаше кораб с големи богатства и той знаеше, че Мухамед ще го открие.

— Капитан Блек! — извика морякът. — Кораб в открито море.

Блек не се разтревожи особено. Плаваха в един от най-оживените морски участъци, така че не бе нещо необичайно да видеха друг морски съд.

— Под какъв флаг плава?

— Френски, сър — отвърна морякът, след като провери.

— Продължаваме, но за всеки случай внимателно го наблюдавайте — нареди капитанът.

— Да, сър.

На долната палуба на „Делфин“ Ейвъри се наслаждаваше на своята победа. Погледна джобния си часовник и лицето му придоби доволно изражение. След няколко часа щяха да стигнат до острова. Приблизително по същото време, когато корабът щеше да акостира и той щеше да се освободи от Алекс и Катрин, в Англия щеше да се получи откупът. Предстоеше една наистина славна нощ.

— Капитане, изглежда, другият кораб постепенно ни настига — информира капитан Блек морякът на вахта, докато наблюдаваше все повече наближаващия морски съд. Нотки на безпокойство се прокрадваха в гласа му.

— Дай да погледна — каза Блек. Взе телескопа от стоящия до него помощник-капитан и съсредоточи погледа си върху кораба, който бързо ги настигаше.

До този момент Блек винаги бе считал себе си за стар морски вълк. Знаеше, че е много повече от добър капитан, по това, което видя през насочения към другия кораб телескоп, смрази кръвта му. Палубата на кораба гъмжеше от пирати. С приближаването им той успя да различи, че едни бяха въоръжени с пистолети, а други — с ятагани. Изглеждаха толкова зли и жестоки, колкото бяха и разказите за тях. Блек изпита истински ужас. Първата му мисъл бе да заповяда „пълна пара“, но разбираше, че вече бе твърде късно. След по-малко от час корсарите щяха да ги настигнат. Нямаше накъде да бягат, а още по-малко — къде да се скрият.

— Капитан Блек, няма ли да се опитаме да ги избегнем или поне да подготвим оръдията за стрелба?

„Делфин“ бе въоръжен с три оръдия, но капитанът си даваше сметка, че те изобщо не можеха да конкурират огневата мощ на пиратския кораб.